Американски прелести - размишления

Преди време бях написал нещо за филма Американски прелести.
Мисля, че е добре да споделя размишленията си тук :) Преди малко гледах един филм. Казва се Американски прелести. Хубав филм. Чудно, не бях мислил, че американците са способни да направят хубав филм. За живота. Е, правили са. И сред тях има хора, които могат да мислят. Може би заради това ми хареса и този филм. Пълен е с пошлост, с болка и неща от живота. Живота на американците, с цялата им абсурдност.

Кара те да се замислиш, нали? Интересно...Животът навсякъде е един и същ. И дори да си богат американец, пак нещо вътре в теб е еднакво. Независимо какъв си, богат или беден, бял или червен, християнин или мюсюлманин.

Във филма се разказва за един мъж. Всъщност, разказва се за едно семейство и един мъж. Мъжът е съпруг на жената. Имат си и дъщеря. Едно нормално семейство. Обаче мъжът не е щастлив. Жената също. Дъщерята още по-малко. Дъщерята мисли че никой не я разбира. Мъжът си мисли, че нещата са се променили до степен, до която не е вярвал че някога ще стигне. Жената пък се чувства нещастна, защото чувства че мечтите и се изплъзват.

Общо взето, и тримата са нещастни. Мъжът е редактор в едно списание. Опитва се да разбере жена си и детето си, но не успява. Вместо това се прехласва по приятелката и, която и говори само за секс и смята че баща и е сладур. А той мастурбира тайно от жена си, в банята, в леглото...Въздиша по снимките и пита, защо нещата са толкова сложни. Задава въпроси, пита защо канапето за 4 000 долара е по-важно от живота. Защо, за да не го полееш с бира, трябва да спреш момента на нежност.

А дъщерята се разбира с приятелката си. Донякъде. Всъщност, приятелката и също е нещастна, но не го показва. Разказва как ходила и спала с този и онзи. Всички и се възмущават, но тя държи на своето – иска да бъде различна, да не бъде обикновена. Това да бъдеш обикновен за нея е най-стряскащото нещо на света.

Говори с Джейн – така се казва дъщерята. Няма да и давам име занапред, ще я наричам момичето. Разказва и всичко...а тя слуша. Накрая се оказва, че понеже приятелката и е красавица, която мечтае за модния подиум си повдига самочувствието с тихото и свенливо момиче, което не желае да говори за тези неща и не парадира с нищо. В живота често е така, приятел и приятел, приятелка и приятелка...

До тяхната къща се настанява още едно семейство. От другата им страна живеят двама хомосексуалисти. Там се настанява едно момче, което обикаля с една камера и снима – мъртви птички, момичето, хората, летящи найлонови торбички, загинали хора...Всички го мислят за луд. Може би, защото е бил и в лудница 2 години. Може би.

А той е наркопласьор. Зарибява бащата с дрога, и се влюбва в момичето, което успява да го разбере. Докато в този момент майка и се прехласва по богат и излъчващ самоувереност мъж, който сякаш знае формулата на успеха.

А мъжът, бащата, напуска работа с гордо вдигната глава, зарязва добре платената работа и отива да прави това, което е правил като младеж – продава хамбургери Smileys. На всеки клиент повтаря едно и също: Усмихни се! Това са сандвичите Смайлс, искате ли Смайли сос?

Младежът снима. А баща му е таен нацист и събира трофеи. Синът го нарича Сър. Баща му го бие, той го е пратил в лудницата. Но синът не го мрази, за него той е добър човек, който не знае какво прави.

Баща му има фобии от обратни. И си втълпява, че синът му е обратен, когато схваща погрешно действията му. Накрая се оказва, че всъщност нацистът бил обратен. Но това става едва след като изгонва синът си от къщи. А той е бягал от себе си през целият си живот и е мразил до зъби “педалите”.

А жената? Казва си че не трябва да се предава, и застрелва мъжът си. А мъжът и щеше да преспи с приятелката на дъщеря си, но когато тя му признава, че е девствена, той се спира. Разбира че всичките неща, които тя е говорила са били просто маска, желание да не бъде обикновена.

А той иска жена му да бъде същата онази лудетина, която докато той е продавал сандвичи през младостта си, тя е скачала на покрива на старият им апартамент и гола се е опитвала да разсее пилотите на хеликоптерите. И тогава са се смяли.

Но защо всичко се е променило така? Защо...

 Трябва ли да дадеш малко от гордостта си в жертва за да се получи диалог между двама души? Трябва ли да възспреш желанието си да кажеш: “Аз не мисля така! Според мен...”, а да изслушаш другия?

Гордост. Понякога тази дума ми се струва адски измислена. Особено, когато става дума за интимни отношения. Тогава бих я заменил с любов. А любовта е щастие, готовност дори да забравиш себе си и да се посветиш на другия. Една сладка болест, която понякога граничи със себеотрицанието. Но не трябва да разбираме, че тази болест наистина е себеотрицание. Себеотрицание е, когато насочваш струята си в посока, в която не срещаш същото. В посока, която само поглъща, но не връща.

Живота ни поднася толкова много задачи за разрешаване. Трябва да се борим дори със своя беден речник, да мечтаем да сме поети и да можем да се изразяваме свободно. Дали ако започна да си дърдоря някой ден, ей така, съвсем безгрижно няма в един момент да секна на средата на някоя дума и да разбера, че цялото това дърдорене...е било нещо, което не се случва на мен, и не е в моя живот, а в живота на другите. Те те гледат как говориш, ти гледаш как те те гледат...дърдориш безгрижно и си мислиш в този момент, как трябва да си изпереш чорапите или да подкъсиш храстите на въображаемият си замък.

Дали този живот ни е даден за да размишляваме върху него? Не! Разбира се че не. Но това е нещо важно, нещо, което всеки човек трябва да разбере. Рано или късно. Това определя начинът по който вижда и възприема нещата.

Понякога си мисля че ме боли. Всъщност, какво ме боли? Ръкавицата ли? Нещо в мен се чувства онеправдано и търси начин да се самоизтъкне и да посочи с пръст и да каже на света: Ето, виждате ли, боли ме! Вие сте виновни!

Всъщност, не е това начина. Коко Шанел беше казал – Колко много проблеми изчезват, когато спрем да се опитваме да бъдем нещо, а се опитаме да бъдем някой.

А пътят да бъдем някой не минава чрез болката, а чрез обратното и. Отрицанието и, може би.

Дали някога ще разбера накъде се движи този свят? Дали ще разбера механизмът му, дали ще се впиша в него? Всъщност, ако погледнеш нещата отстрани си казваш: Я, ама то не било чак толкова страшно! Я да се цамбурна и аз! Той как може?!? Яяяяя...