Аз, Стамат и мацките
Добро утро! Пак е ден. За съжаление, или не. Започва се. Пак. Има си хас да не е така.
Бръщолевениците на съседите не спряха цяла нощ. Тези хора не спят ли?
Постоянно се карат, дори и те не знаят защо, ама го правят.
Не ми харесва този разговор на висок тон. Ушите ми са прекалено чувствителни, за да го понесат. Ма кой ме пита. Питат ме, когато и двамата за пореден път не постигнат съгласие и се нуждаят от Рефер. Е, тогава идва и моята роля. Дори не им знам имената, нито те моето. Това не е пречка явно. Нито за тях, нито за мен. Сега се познаваме повече от добре. През стената научих всичко за тях. А когато видях лицата им, разбрах, че те не са много по-различни от душите им.
Едно време даскалката много сбърка като ме научи да чета.
Да чета в очите и в гласа на околните, не дай си боже да се здрависам с тях.
Сбърка, защото аз се здрависах с нея и разбрах що за стока е. Не че това е важно, но за нея беше важно и се притесни. Иди й обяснявай, че нищо няма да кажеш на мъжа й за забежките с господин Леонтиев. Какво ми пука на мен за него? И за техните неща.
Това им е грешката на всички.
Мислят се за много важни и че всеки би си умрял за историята им.
Единственото интересно за много хора е играта.
На повечето човеци не им дреме от изневери, от някаква етика и морал и не знам какво си.
Дреме им от играта.
На възрастни.
Интригата и надпреварата. Надпреварите край нямат, то не бяха ралита, щафети, прескачане на препятствия, екстремни спортове…
Живот, какво да го прайваш…
Аз пък седя и слушам, и гледам, и пипам.
От време навреме някой съсед идва, щото Рефер му трябва. За толкова години никой не се заинтересува кой съм, живея ли с някой и всичките онези дребнави неща, дето ги интересуват хората. Но мен това не ме учудва. Малко ли проблеми си имат горките. Не им е лесно да живеят със себе си.
Мали, ако разберат, аз как живея, следващата ни среща ще е с кръстове, чесън и сребърни куршуми.
Толкова са тъпи, горките. Че аз ако исках да се възползвам от тях отдавна щях да го направя, те дори нямаше да усетят. Така и приятели щях да си намеря.
Но аз не искам приятели. Не мерси. Не съм и гладен. Научих се да не ям и пак да запазвам формата си, призраците не ядат. Никой не знае за призрачната ми природа. Не че е тайна. Просто не виждам защо да говоря, когато никой не ме е попитал. Може би съм прекалено рационално нещо, за да пускам на халост каквото и да е, особено ако е част от мен.
А всичко е част от мен.
А какво е всичко?
Няма да кажа.
Аз знам какво е, който не знае, нека ме попита. Но пак си говоря сам със себе си. Положително, ако някой ме чуе ще ме попита. Хората са прекалено любопитни и гладни същества. От тези с бездънните стомаси, който все се хранят и все гладни ходят. Обожават да размахват ножове и да си отрязват по нещо, понякога дори от себе си ядат, а си мислят, че си хапват съседа.
Хамав народ.
Дори видеокамера не ми трябва, нито пък кино. Че малко ли имам наоколо си. Сеир да гледаш, не можеш се нагледа.
Доста е забавно, а когато усетя, че скоро не съм се посмял за вечеря, отивам да се пошматкам из квартала.
Сядам до контейнера и си говоря с кучето, онова помиярче Стамат.
Стамат Помияра му казват всички.
Той е царят на квартала и знае всичко за мен. Ама не се плаши. Стамат е единственото куче тук. Но котки има колкото си искаш. Много се кефи песът, изобщо не е самотен с толкова мацки наоколо си. Дъвчи кокала и обръща влажен поглед към мен. Какво ли си вика :
„Братлеееее де ходиш пак цяла нощ? Мене безсъние ме мъчи и все се питах къде си. Добре че е сутрин и можем да си поседим. Няма кльопачка, братко. Цяла нощ бесняха наоколо и никоя разярена пача не се сети да накара мъжа си да изхвърли боклука. Вярно, всичките ти комшийки казват, че мъжете им са боклуци… Ма аз хора не ям. Не само че не са вкусни, ами и миришат. Не съм хиена все пак. Чисто животно съм. Ама ти знаеш, какво ли ти обяснявам.”
Такъв е нашият Стамат. Пич от класа. Удря ми един език и заминава на редовната си разходка. Чака ме всяка сутрин за по кокал и после обикаля. Спортува му се на псето, какво да го правиш… хайванче.
Кварталът ми е всичко друго, но не и скучен. Котките пък дори не ме забелязват, те са единствените, които не ми обръщат внимание и които ме виждат… така де не ме виждат, минават през мен.
Нямат равни, тези, които не виждат призраци, признал съм ги от всякъде, щото честно да си кажа аман от себеподобни. Навсякъде, все се блъскаме.
Блъскаме?!
Дори и това не можем, кофти работа.
Но котетата са си котета. Колкото и да ги гледам в очите и да слушам гласа им, не виждам нито един призрак у тях. Обвити са в мека топла козинка и гледат много истински.
Много ме кефят, ама не ми обръщат внимание.
Стамат е щастливец, него постоянно го навестяват, особено през зимата се избиват да спят върху него на топличко.
Има някой хора, които казват, че Стамат е мастия, дори котка не е… Много знаят те. Казват по някоя глупащина и се връщат при съпругите си, които имат страшно много чехли и все с дървена подметка. Кой кучето, кой котката…
Поглеждам часът… прекалено рано е…
Ама за какво?
Безвремие. Там живея аз. Това е моят квартал.
Очите ми се затварят Къде ми е кафето? Кафе ли? Хахаха, прихванал съм го от хората. Не се усещам как постепенно ставам един от тях.
Бляк! Това е противно! Кой знае какво съм ял вчера без да разбера. Не престават да създават развалени хора, аман значи. Тук няма дори министерство, че да се погрижи за защита на потребителите.
Има само канибали.
После що съм седял все в стаята и съм гледал навън, или що само със Стамат контактувам. Нямам думи просто. То и защо са ми?! Накрая и аз ще взема да стана човек, ей така за разнообразие.
Човекът бил наркотик. Мдааам, виждам.
Но аз съм силен. Аз съм по-различен.
Само за малко ще съм като хората.. после ще се откажа и пак се си бъда със Стамат и котките…
В абстиненция съм! Къде са съседите? А кафето!!! Моля ви, моля! Само още едно доза и повече няма да искам да съм… наркоман.
Браво Кекланкеее
Браво Пикловаааа
Хвалисимо от Владисимо
Дали пък в следващия си живот няма да съм Стамат ?