А днес е като преди сто години

Живота ми - най-ценната картина.
Рисувах я със толкова тъга.
Нюансите на тъмното ми минало рисувах
с отенъци на вчерашна тъга.

А днес е сякаш тиха тръпка.
Изправяне и дишане отново.
Разцъфна пак тъгата като пъпка
на оголени клони.

днес е като преди сто години.
Тогава с теб се срещнахме, помниш ли?
Вървях към настоящето, към бъдното,
но ти ме върна със въпроса "ще ме стоплиш ли?"

Тогава тъй ми се прииска да си тръгна.
Да се обърна ей така и всичко да загърбя.
Но вътре във сърцето ми прошепнаха
онези спомени, горящите, поръбени.

Останах като във затвор във твойте длани,
а най е странно, че не исках да си тръгвам.
Сега съм само стрък трева и нива прекопана.
Със корените от земята съм изтръгната.