momo поема на път
Време е. Gargichka беше права. Трябва нещо да се направи за храстчето. Утре е денят. Не знам защо моите велики дела винаги започват от утре, но нищо. Важното е, че решението е взето. За последно пия чая с тебе, Самота. Сбогувай се с мен и тъжното ми настроение. Отивам да рисувам тебеширени слънца през зимата, когато истинското слънце е във ваканция. Виж как тръгвам без да се обръщам.
Тъпо е цял живот да играя със щастието на жуменка, а когато то взе, че ме намери, аз да му се плезя, защото ме е страх, защото ме обърква… А, да, Обърканост, и ти си отивай заедно със Самотата! Преставам да съм учтива с невеселите си мисли. Тясно е у дома за всички. Един човек тропа на вратата и иска да влезе. Ще пусна него, а мрачните чувства ги напъждам и толкова.
Единствено на дъжда, когато е много, много сам и започне да чука на прозореца, ще отварям понякога, за да поплачеме заедно. Но само понякога. През повечето време ще съм заета да търся дъга.
Пътят напред изглежда лесен, а също и озадачаващ. Един човек вчера ми каза, че е стигнал до края и там е видял мен. Затова сега отивам да спя и да сънувам, че разсмивам тъжния Eeyore. Когато се събудя наоколо ще има хиляди сапунени мехури и чисто нова вселена. Аз няма да съм магаренце, а мече, което се тъпче не с мед, но поне с карамелени бонбони..
Ще се видим на новата планета и стискайте палци изгревите там да бъдат повече!
Това много ми хареса! Въпреки, че не открих много подтекста (ама това е щото съм малко тъпичък :))
Стискаме палци!
Не, не искам. Така ще разваля удоволствието на останалите. Пък и моето. Харесва ми да си представям какво е искал да каже авторът, защото ако ми каже, се губи смисъла на това, което е написал.
Но ако държиш, разбира се никак няма да се разсърдя... Абе да ти кажа направо - любопитен съм :)) Брей, какъв съм си противоречивец :))
Momo. Чета ти постингите. Май не ги коментирам, но ги чета. Понякога ги оставям за следващия ден, ако не съм в настроение.
Този е различен и това, честно казано, ме радва. Не те познавам и май би трябвало да ми е все едно, но ... не е.
Исках да ти кажа две неща, на които може би мястото им не е дори тук. Първо, не се затваряй за щастието. Това е грешка на много, много хора и то все такива, които го заслужават. Които могат да го оценят. Които са повярвали в него, опарили са се и са се затворили. И бягат при най-малкия намек, че нещо такова може да се случи отново. Абсолютно ясно ми е, че не всеки може да е силен и дори силните не винаги издържат. Но е грехота да не опиташ. Загубиш ли вяра, ставаш една от сивата маса, с нищо неотличима от тълпата безлики същества наоколо.
И второ, никога, никога, никога не се опитвай да се нагаждаш към другия. Или ще загубиш самоличността си и вече няма да си ти, а някакво изкривено твое подобие, или ще накараш другия да се чувства задушен и без пространство, което е не по малко страшно. Грешил съм и съм патил, можеш да ми вярваш, дали ще го направиш - твоя воля.
Успех и умната ;)
Гтов си, Терко. Ха сега намери го :)
Басьо, много, ама много хубаво си го казал.
Ейс, де да имаше и на мен някой да ми го каже по-навреме... Че и да бях слушал :)
Ама - каквото е писано. Не съжалявам за нищо. Грешил съм - извадил съм си поука. Който ме харесва такъв, какъвто съм - добре дошъл. Който ме иска мааалко по идеален и с кетчуп ако може - майната му. Амин.
Момо, мила приятелко, мила сестричке,
Има моменти, когато човек се чувства сам и неразбран. Обаче тези моменти отминават. Има тежки моменти, когато човек губи средата си, губи себе си. Тези моменти също отминават. Не е оригинално, но е вярно - времето наистина е велик лечител. То променя перспективата и с това - и гледната ти точка. Винаги се появяват нови ценности и нови предизвикателства.
Много е важно в тези моменти, когато му е особено тежко, човек да не забравя за това.
Истината е, че понякога изгревите е възможно да изчезнат задълго. Дори с години да не можеш да видиш нито един от тях, колкото и да се въртиш на трикракото столче, просто защото в живота ти е настъпило продължително затъмнение.
Има такива периоди в човешкия живот за съжаление. Казвам го от личен опит. И тогава, когато настъпят, човек започва да осъзнава колко му липсват изгревите, жадува да ги види отново и започва да тъгува за времето, през което е можел да им се радва, а той не им е обръщал особено внимание.
Но когато след дългия мрак отново види изгряващото слънце, вече нищо не е в състояние да помрачи щастието му.