Work and TrouBle USA 2005

Остават ми само 5 дни до края на Work&Travel програмата и си рекох "Абе я аз до опиша малко моето лято в Америка!" Та ето ме сега облещен в монитора на лаптопа седящ до суперваизора си, който се блещи пред неговия лаптоп, и пишещ тия редове. Това лято за мене беше колкото необичайно и странно, дори неприятно за мене на моменти , толкова и изпъленено с невероятни моменти. Но да започна отначалото....

Беше горещ пролетно-летен ден(през май) и аз бях на терминала за отпътуващи на Летище София. Бях като пиян. Замаян, объркан и развълнуван. Това не беше първият полет в живота ми , но беше първият на такова далечно разстояние - Вашингтон американската столица. Бях твърдо решен че ще пътувам до там сам а не с приятели защтото незнайно от къде имах тъпото убеждение че ако съм сам ще успея да спестя повече пари - каква заблуда....

В самолета случайно се запознах с един македонец, който се оказа че ще работи за същата фирма за която и аз - Winkler Pool Managemen Inc. или с други думи компания наемаща млади и нищо неподозираща хора за да бъдат спасители. Преди да замина ме бяха убедили че едва ли не ще ме чакат с червения килим на летището, но уви това се оказа лъжа. Звъннах на дамата с приятния глас, която ми се кълнеше че ако трябва на ръце ще ме носи но ще ме вземе от летището веднага след като пристигнах и тя с безразличен и накакси по американски студено ми отговори че трябва да се добера до някаква си метро станция и да и звънна от там. Казах си добре мога да се справя това метро не може да е толкова далече пък и новият ми македоски приятел е с мене така че какво може да се обърка... но уви грешех. Най-близката Метростанция се оказа на 27 мили (около 50 километра!!!)  от летището и ни отне доста време докато намерим някакъв автобус да ни закара до там за скромните 20 долара. Дотук добре ама като застанахме пред апарата за билети гледахме като индианци пред пишеща машина.< Аз между другото забравих да кажа че съм студент в Американския Университет в Благоевград така че нивото на англииския ми е отлично. Колкото и нескромно да звучи.> Разбирах всеки един надпис от машината освен това къде се слагат парите. Чувствах се като някой изостанал пещерен човек защото огледах машината от всички страни и не можах да видя къде се слагат парите. След околко 2-3 минути суетене огромният надпис - "Credit Card only" ми привлече вниманието и най-после осъзнах къде греша. Отчаяно с моя македонски спътник зачакахме да дойде някой с кредитна карта и да му предложим да му дадем пари в брой а той да ни купи билети, когато към нас се приближи дружелюбен на вид белвлас цветнокож който ни попита дали имаме нужда от помощ. Ние му обяснихме ситуацията в която се намирахме и той се усмихна широко. Попита ни от къде сме и когато му казах България първата му реакция беше "Стоичков??". Казах да и той ми обясни че бил голям "сокър"(така наричат европейския футбол американците) фен. След това ни заведе в противоположния ъгъл на метростанцията и ни показа машините от които се купуват билети в кеш. На вид приличаха на машини за кока кола и затова не им бяхме обърнали внимание в началото но сега вече знаехме какво са. Купихме билетите и слезохме на долното ниво да чакаме влака. Не минаха и 5 минути и ние вече пътувахме към метростанцията от която трябваше да ни вземе "стафинг директорката" на компанията за спасители. По време на едночасовото ни пътуване с метро от щата Вирджиния през щата Вашингтон до щата Мериленд аз постоянно оглеждах влака и впечатлението ми че софииското метро има още много да наваксва се усилваше. Пристигнахме на крайната ин дестинация и от там отново се обадих на американската ни посрещачка. Но уви ни очакваше нова изненада.....

Край на част първа.

Очаквайте продължение......