We Used To Be Friends

Имаше една песен някога - We Used To Be Friends Lyrics, в която се пееше нещо такова.

A long time ago, we used to be friends
But I haven't thought of you lately at all
If ever again, a greeting I send to you,
Short and sweet to the soul is all I intend.

Оставяйки факта, че с тази песен започва любимият ми сълзлив тинейджърски крими сериал (да, точно така - Вероника Марс), пресничката си е много прилична.

Някак си тя изникна в главата ми, когато ICQ-от изписка за да ми каже, че моята най-добра приятелка отново е онлайн. От колко време не се бяхме виждали? Може би към три месеца, разменихме си по един сухарски sms за Нова Година. А да и още по-сухарски разговор малко след Коледа, извода от него бе кратък и ясен – “Нямам време за теб сега”.

Разбире се егото ми бе потрошено от този факт. Не, не ме болеше толкова за това, че се чувствах излъган. Хм, защо пък излъган? Да кълняхме се един в друг – “Приятели за винаги...” Какво точно значи за винаги? Или како е приятел? Добре, де нека забравим тези фундаментални въпроси. Нека говорим само за мен. По моите скромни стандарти тя ме забравяше. Или нямаше нужда от мен. Знам ли? Може би нито едното, нито другото.

Може би истинските приятели не се забравят и винаги са в сърцата ни. Това е нейната теория, това е и моето отношение към всички други мои близки приятели. Защо обаче тя е различна? Защо трудно преглъщам фатка, че не ми обръща мнооооооооооооооооого внимание. Даже не става въпрос за много внимание, искам само малко внимание, мъничко. Или съм прекалено... Ревнив?! Проблема вероятно е в това, че я обичам, ама много... и, че знаех, че никога няма да е моя... Не знам, и май няма да разбера, но това не е от значение.

По-важното е друго. Промених се след тази нова година. Тя ме промени. Или по-скоро бе последната тухла в стената около мен. Просто ми показа, че даже най-близките, даже хората, които най-много обичам могат да ме наранят. Или поне да ме наранят в главата ми, по моите ми изкривени стандарти...

Усещах обаче, че мисля за нея все по-малко. Усещах, че аз самият ставам много, много различен. Разликата беше в това, че тя не ме нарани. Просто си казах, добре това е нейният избор. И това е. И после нищо, наистина нищо.

След това последва ново нищо. Изведнъж стана като в песента:

Ooh You cannot reach me now
Ooh No matter how you try
Goodbye cruel world it's over
Walk on by

Да, уж си бях същия – пак черно чувство за хумор, пак прекален цинизъм и сърказъм, пак си бях пристрастен към порното, пак се изолирах в автобуса потънал в поредната песен звучаща от iPod-a, пак бях мързелив, пак... Да уж не се бях променил, но като се замисля бях доволно много редуцирал емоциите си. Повишават ме и ми вдигат заплатата – смътно недоволство за дето ще имам повече отговорности, хвалят ме – аз мрънкам, че било със закъснение, някаква невероятна девойка ми казва "Спомеха ли, ти че много те харесвам и си много готин?" - Аз отронвам "Май не." и си продължавам.

Натоварих iPod-a със тонове снимки с уж любими хора, е не ги гледах въобще.

Та да се върнем на днес вечерта, когато тя след месеци мълчание ми каза “Здравей” и ме увери как все още сме големи приятели.

Бях щастлив, но за малко. После усетих бездната между нас – географска, културна, човешка... А не винаги е било така. Не винаги бяхме такива. Нещата не са както някога...

“И няма как да бъдат, все пак се променяме, всета се променя, всички ставаме различни...” – бях прозрял някога.

И така ние се променихме.

А аз станах студен.

Но истината е, че това ми харесва. Харесва ми да си гледам мрачната физиономия сутрин в огледалото, харесва ми да не ми пука, харесва ми, наистина ми харесва да не чувствам.

И някой хубав слънчев ден ще бъда друг, но за сега съм си добре....