Together we will live forever

В една друга вселена алармената инсталация в главата ми не се включва. Лампичките не светват в червено, биейки няколко секунди с глухи удари по нервните окончания. Няколко тежки метални врати не сработват едновременно. Няколко механизма не са напълно смазани и не позволяват на вратите да отрежат достъпа до енергиите, които съм почувствала до момента.

В тази вселена всичко работи перфектно.
Ставам човек. Наблюдавам се отвън, седнала удобно в командния пулт. Разпридам нервно няколко възела в пуловера, който съмнението и човешките очаквания, са изплели специално за мен. Да, за мен.

Топлинната вълна преминава през нас. Чувствам се като на филм, в който някой е сменил декора за няколко микро секунди. Чувствам 40 градусовата жега. Виждам ръцете по къс ръкав. Масата на която има няколко плода, а покривката е синьо каре. “Познат си ми”, думите се изплъзват, защото тук прегради не съществуват, освен няколкото които съм поставила сама.

Огън. Огромен огън. Мирише на отиваща си зима, изгорели гуми и общо съмосъзнание, потулено дълбоко в мястото, което помни годините, в които е било инстинкт и воля за оцеляване.
Пепелен сняг вали върху нас. Огнените мушички закачливо си играят с вятъра.

Сънувам, легнала по диагонал в голямата студена спалня. Чувам звуци в съня си. Виждам. Котката дращи по вратата. Пускам я, а тя ме поглежда и се настанява на гърдите ми. “Познат си ми”. Унасям се. Чистия, студен въздух ме приспива.

Кафе. Размяна. Рилски езера. Нещо ме дърпа на там, но Той иска другаде и неговото желание, побеждава моето.
Стоя свита на задната седалка на колата и си мисля, че не искам да свършва.
Всеки метър е от значение.

Свобода. Свободата на пистата ме опиянява.
Затворила съм Астрала. Човек съм, а знам, че не трябва. Наблюдавам се. Отварям прозорец, колкото да премине важно съобщение.
.Щастие. Щастие.Щастие.

Аз съм точно там къде искам да съм.
Скоро ще бъда точно такава каква искам да съм.
Дишането му ме успокоява. Пренасявам се другаде.
И обичам. Някъде там дълбоко. Без да обичам.

Вали. Сняг. Превърнала съм се на снежинка. Летя във въздуха с братята и сестрите си. Плавно се нося в пространството. Момичето с късата коса ми се усмихва. Закачливо се разтапям на носа й. Обичам. За първи и за последен път. А, тя пътува, дори и на едно място.

Мъглата се разсейва. Някъде там високо Безбог се изправя гордо пред мен. Последното пускане ме изпраща със слънце.

Вкъщи. Ще се върна.