Sadness...

Зле съм. Много съм зле. Току-що говорих с Кирил за 3-ти път тази вечер (Бог да благослови картите Free Prima Party, да благослови и майка ми,че успя да ни ги намери!). Звънна ми за последно за  тази вечер да ми каже 'Лека нощ' и че ме обича. Кратко беше... и сега плача. Защото вече 4 дни сме разделени... остават още близо 2 седмици през които дори няма да се видим за малко... Примирих се някак, че на Свети Валентин няма да сме заедно, макар че с някакво огромно усилие успях да не се разплача по телефона и да го умолявам да се върне, поне за празника ... Но не искам да влошавам нещата и за него. Толкова е самотен в момента там... А неговите изпити са повече и по-тежки от моите. Дори на самият "ден на влюбените" има изпит. И на следващия ден също, и на по-следващия... Това е, защото учи две специалности наведнъж, и това той го прави не само за себе си,но и за нас, за нашето общо бъдеще и щастие.

Сами сме, в момента и двамата сме сами. Той е сам там, аз съм сама тук. И за да се влоши още повече положението ни трябва да учим за изпити. Че и Свети Валентин наближава неумолимо... Ще го намразя тоя празник! Не искам да го виждам около себе си, не искам да го чувствам.

И всъщност причината за тази тъга не е,че в конкретният момент сме разделени, а в това, че периодично тези раздели се повтарят... и следващият път като го видя и прекараме време заедно отново ще си мисля за предстоящата раздяла (тя настъпва неминуемо във връзка като нашата)...

Искам само да е при мен...сега

И се чувствам гадно за всички онези пъти, когато съм се карала с него със или без причина, когато съм се нахвърляла злобно върху него, подтиквана от страховете си .. а той ...с вечното си спокойствие, просто протяга ръка и ме придърпва по-близо, без да обръща внимание на нервно потрепващите ми рамене. Притиска ме силно и някакси усещам, че не би ме пуснал каквото и да стане - дори да се дърпам и да се преструвам, че не го искам. Държал ме е така с часове и сме разговаряли за всичко, докато не светна цялата от щастие и не мога да си спомня защо съм се страхувала... Просто защото съм с НЕГО.

Отивам отново да уча, обаче сълзите ми замъглят очилата и се налага постоянно да ги свалям и бърша... а мразя късно вечер да съм с лещи..

Извинявам се на всички за депресантския дух на това писание. Разкарайте го така, че да не излиза на първа страница. Нека там има само щастливи, красиви , весели неща, писани от щастливи хора, заспиващи вечер с любимото същество до себе си. Моето е просто тъга...

Извинявайте...