Personal Universe

Искам да пиша. Какво и аз не знам, но пръстите сякаш сами редят думите...
Пиша, драскам, късам... Нищо не излиза, нищичко! Всичко ми звучи някак кухо и безмислено, фалшиво... Проклети думи!!!
А имам да разкажа толкова много неща! В главата ми съществува цяла вселена, която само аз виждам и разбирам. И все пак искам да я споделя, да я покажа, да я съпреживея с някого, та да я почувствам някак по-истинска...
Глупости!!! И така си е достатъчно жива! Мислите ми се превръщат в меми, откъсват се от мен и заживяват свой живот... И всеки път губя частица от себе си... Някой ден съвсем ще изчезна...



















Потръпвам. Не защото в стаята е студено. Усещам някакъв вътрешен хлад. Сякъш смъртта е протегнала костеливите си пръсти към мен... Глупости!!! Сънувам, сънувам, сънувам наяве... Като в кошмарен делириум светът се е завъртял и ми е показал тъмната си грозна половина... Кога подяволите слънцето ще дойде да ме спаси от собствените ми кошмари?
Няма да дойде. Нито слънцето, нито... Никой... Пак ли сама останах? Звучи страшно! А всъщност май не е... И все пак се страхувам. Дори от унилия образ, който виждам в огледалото ме е страх... Живея в омагьосан кръг от страх. Опитвам се да го разкъсам, да избягам от него. Но някак не успявам. Дали наистина се опитвам да се спася? Или отново се залъгвам... Кой знае... Не и аз... Не сега, не така...
Всъщност знам. Всичко знам! Всичко за всичко. Даже отговорите на страшните въпроси... Но ги крия от себе си. Ще ми се поне това да си бях позволила да знам...
Искама да стана малка и невидима. И мрака и забравата да ме скрият в примамливата си ледена прегръдка. Искам го за да избягам, да престана да съществувам. Но знам че всъщност е глупаво и невъзможно... И че не го искам истински. Защото животът... Животът трябва да се живее, друг шанс може и да нямам... Животът всъщност е хубав. Само трябва наистина да го повярвам...

А вяра ми липсва твърде много...