Lost+found

В петък бойкотирам всички. Разбираш ли? Всички!

Отивам да се видя с независими експерт. Пием чай  - аз "любов в облаците", а той нещо с маточина. Кикотим се шумно (особенно аз). Нормални ли са лесбийките, за разлика от гейовете, и приказки в тоя дух, разпалват духовете. Успявам да го нервирам и  това още повече ме развеселява. Чувствам се свободна, разбираш ли? С него ми е добре, спокойно. Не ме натоварва. Мойте ежедневни драми нямат нищо общо с неговите (тук се включват разни зомбита и Хларис Пилтън) и това ми действа почти като едночасов масаж на мозъчните мускули. Избухвам. Ям плодови бисквитки с овес, които изглеждат все едно са минали през храносмилането на мравояд-пенсионер.

По някое време цялото нещо ми става твърде педалско и му викам да ударим по една бира и пържени картофи за да се почувстваме като мъже. Смеем се. Телефонът звъни.

"-Да или Не?"

"-Да, отивам. Решението е взето отдавна."

Принцът и принцесата ме посрещат  някъде около Петте кюшета. Страх ме е да не разваля семейната идилия и си мълча свита на задната седалка. Шумът в колата е типично женски, гарниран с едно две питиета в края на седмицата. Свивам се още повече. Тя е козирожка, усещам, че ще се разберем. Някой ден...

Втори чай за деня. Седим в претъпкано завдение в Дружба 2, точно до едно важно за мен място, слушаме Mano Chao и си говорим. Гледам го и осъзнавам, че колкото повече опознавам един човек, толкова по-красив ми става.

Спазмите ме хващат някъде по пътя.

Жълта шапка. Ярка светлина. Нерви. Семейство Сопрано. Записвам телефон. Пълен сюрреализъм. Всичко ми е като насън.  Усмихвам се някъде по пътя и й звъня да й кажа, защото тя ще ме разбере.

"Нямаше да бъдеш ти" - се чува някъде от далечен Гоце Делчев. Точно това имам нужда да чуя.

"Знам, благодаря ти".

Събота. Сива събота. Подчинявам се на всички клишета и се държа благовъзпитано, дращейки с кървави нокти по изхабените нерви на търпението ми.

Усмивка, последвана от кратко разочарование. Една сълза бавно се спуска по вътрешната страна на окото ми и оставя топла диря. "Стой далеч", фарът на остров "Сама съм", свети предупредително в здрача.

Срещам Пикасо. Губя се близо час сред тези линии, форми, цветове, чернобелие, история. Гледам отблизо. Отдалечавам се. Виждам себе си в онази фигура. Вдъхновявам се. Мозъкът ми е отпушен отново. Някъде по пътя срещам Боби и Краси и познати лица на фона на целия самотен следобед, ми действат почти успокояващо.

Трябва да отпусна пружинката в главата.

Мента с мляко и още една и още една.

Телефонът звъни.

Нещо вътре в мен подскача. Канонът е счупен за втори път. Пламъче вяра загорява някъде дълбко навътре.

Дъжд. Таксита. Липса на чай. Разговор. Усмихвам се. Аз съм.