Ivo Hristov
Преходът бе епоха на ценностна инфлация: деноминира парите, обезсмисли думите, вакуумира идеологиите. Появиха се звънкови петдесетолевки, комунисти-милионери, либерали-дерибеи. Затова си спомням с възхищение и признателност за няколко златни еталона, които не се обезцениха в общия хаос.
Почтеността на Лолова
В месеците след 10-ти ноември 1989г. цяла България следеше с вулгарно любопитство процесът срещу Живков. Вместо в реални престъпления, като възродителния процес например, бившият български автократор бе обвинен в нелепи прегрешения като раздаване на жилища на интелектуалци. Целта бе да се възпали махленското възмущение на панелна България срещу коварния властник, който купувал съвести срещу квадратни метри тухла с ТЕЦ и телефон. Пред съда и в медиите довчерашни апологети на Живков изплакваха теглилата си: генсекът им пробутвал многостайни жилища в „Изгрев”, но пуста диктатура, как да му откажеш?! Приемали ги с отвращение и пишели в тях своите пиеси, стихове, романи, влачели унило крак към сцените, а в душите им мрак. Репортажите закономерно събудиха у зрителите презрение към интелектуалците, което не е преодоляно и до днес. Но съдът призова и свидетелката Татяна Лолова. Сценичният звяр и тук смая публиката си. За ужас на режисьорите безподобната Лолова от сърце благодари на „другаря Живков”, задето й помогнал да не се кахъри за покрива и да се посвети на ролите си. Стори го както само тя умее. Човечността на театралната фурия открадна емоционалната поанта на постановката, която отсетне затъна в процесуални подробности и завърши безславно. Това бе първата проява на морално дисидентство насред безнравствения пир.
Безсребреният Радой.
След 10-ти първи се окопитиха комсомолците. Търгуваха безмитно, яхнаха рекламата, неколцина създадоха „Ку-ку Академията”. Изнамериха спонсори и раздадоха „годишните си награди” на церемония в НДК. Замисълът остана неясен, критерии нямаше, но такива бяха годините, парите се въртяха безотчетно, а нали това беше целта. Всеки получаваше своето: спонсорите препираха, комсомолците комисионерстваха, далаверисти получаваха легитимация със статуетка за предприемачество, а за всепризнатия, но беден Радой бяха предвидили автомобил. Сатирикът обаче изприпка на сцената с вехтия си костюм и отказа „наградата”. Дари возилото на спешна помощ. Не пощя да стане морален гарант на ценностната шоу-тепавица. Помня възхитената физиономия на Кулеков в публиката. Недоумението обаче надделя над възторга. Дни наред гражданите се питаха дали сатирикът не се е смахнал, та да се лиши от напълно заслужената награда...Мнозина вече се бяха изгубили в прехода. Не и Радой.
Идеалистът Дертлиев
Той носеше хоругвата на демокрацията: оцелял от преизподнята в Белене, речевит публицист, вдъхновен оратор, социалдемократ от преди войната, д-р Петър Дертлиев бе старозаветния пророк в пъстрото множество на антикомунистите. В партията му членуваха десетки хиляди, но за кратко. Срещу мастодонта БСП можеше да се изправи само обединена опозиция. Предложиха му БСДП да се влее в СДС. С други думи предложиха на престарелия лагерник да застане редом с Костов, Праматарски, Бакърджиев, Ал.Йорданов, Стоян Ганев и компания /ако още ги помните/. Докторът не пожела. Скоро изтръгнаха хоругвата из ръцете му и я връчиха на някакъв анонимен, а него и неколцината му сподвижници ги „отлюспиха”. Членската маса остана в СДС. Докторът се отдаде на мемоарите си и често казваше: „Отнеха му партията, но идеалът остана при мен”. А ние вече две десетилетия гледаме какво представляват партиите без кауза.
Порядъчният Христо Ганев
Когато престарелият Живков почина бях на смяна в РФИ-България и като всяка медия прозвънихме сума телефони за реакции. Получи се нещо като търг с явно надплюване за званието „Най-отявлен дисидент и съдник на стария режим”. Диктатор, съсипател, национален предател, чудовище...Само сценаристът Христо Ганев, бивш партизанин и непримирим критик на Живков до 10-ти ноември рече: „Каквото съм имал да казвам за него, съм го казал, когато е трябвало. Мир на праха му”. Тогава си спомних френската поговорка, че „когато всички се надприказват, а един мълчи, скоро всички чуват само него.” Минаха години, а мълчанието му се е гравирало в паметта ми, пък от участниците в „търга” нямам спомен.
Неконвертируемият Константин Павлов
През 2005г. някой се сети да удостои великия поет с орден „Стара планина”. При личност от мащаба на Павлов не орденът краси ревера, а лауреатът огрява институцията, която му го връчва, затова културното министерство и президентството се сдавиха кой бил забавил преписката. Някой напомни, че ако не орден, писателят вече е получил държавна награда от 3000 лв. за 24-ти май. Моралният ръст на Павлов го предопределя като естествен обществен гръмоотвод. Мозъчен удар порази поета още през 95-та и оттогава той и семейството му живеят трудно, като всички български пенсионери. Павлов обаче обеща да върне паричната награда на месечни вноски, за да са чисти сметките. Някой се бе заблудил, че може да си купи ореола на Павлов за 3000 лв. Явно не го бе чел внимателно.
За тези златни еталони се сетих навръх 10-ти ноември. За тях няма „преди” и „след”. А другите, „хиляди, маса, народ”, се изгубиха в прехода.
Почтеността на Лолова
В месеците след 10-ти ноември 1989г. цяла България следеше с вулгарно любопитство процесът срещу Живков. Вместо в реални престъпления, като възродителния процес например, бившият български автократор бе обвинен в нелепи прегрешения като раздаване на жилища на интелектуалци. Целта бе да се възпали махленското възмущение на панелна България срещу коварния властник, който купувал съвести срещу квадратни метри тухла с ТЕЦ и телефон. Пред съда и в медиите довчерашни апологети на Живков изплакваха теглилата си: генсекът им пробутвал многостайни жилища в „Изгрев”, но пуста диктатура, как да му откажеш?! Приемали ги с отвращение и пишели в тях своите пиеси, стихове, романи, влачели унило крак към сцените, а в душите им мрак. Репортажите закономерно събудиха у зрителите презрение към интелектуалците, което не е преодоляно и до днес. Но съдът призова и свидетелката Татяна Лолова. Сценичният звяр и тук смая публиката си. За ужас на режисьорите безподобната Лолова от сърце благодари на „другаря Живков”, задето й помогнал да не се кахъри за покрива и да се посвети на ролите си. Стори го както само тя умее. Човечността на театралната фурия открадна емоционалната поанта на постановката, която отсетне затъна в процесуални подробности и завърши безславно. Това бе първата проява на морално дисидентство насред безнравствения пир.
Безсребреният Радой.
След 10-ти първи се окопитиха комсомолците. Търгуваха безмитно, яхнаха рекламата, неколцина създадоха „Ку-ку Академията”. Изнамериха спонсори и раздадоха „годишните си награди” на церемония в НДК. Замисълът остана неясен, критерии нямаше, но такива бяха годините, парите се въртяха безотчетно, а нали това беше целта. Всеки получаваше своето: спонсорите препираха, комсомолците комисионерстваха, далаверисти получаваха легитимация със статуетка за предприемачество, а за всепризнатия, но беден Радой бяха предвидили автомобил. Сатирикът обаче изприпка на сцената с вехтия си костюм и отказа „наградата”. Дари возилото на спешна помощ. Не пощя да стане морален гарант на ценностната шоу-тепавица. Помня възхитената физиономия на Кулеков в публиката. Недоумението обаче надделя над възторга. Дни наред гражданите се питаха дали сатирикът не се е смахнал, та да се лиши от напълно заслужената награда...Мнозина вече се бяха изгубили в прехода. Не и Радой.
Идеалистът Дертлиев
Той носеше хоругвата на демокрацията: оцелял от преизподнята в Белене, речевит публицист, вдъхновен оратор, социалдемократ от преди войната, д-р Петър Дертлиев бе старозаветния пророк в пъстрото множество на антикомунистите. В партията му членуваха десетки хиляди, но за кратко. Срещу мастодонта БСП можеше да се изправи само обединена опозиция. Предложиха му БСДП да се влее в СДС. С други думи предложиха на престарелия лагерник да застане редом с Костов, Праматарски, Бакърджиев, Ал.Йорданов, Стоян Ганев и компания /ако още ги помните/. Докторът не пожела. Скоро изтръгнаха хоругвата из ръцете му и я връчиха на някакъв анонимен, а него и неколцината му сподвижници ги „отлюспиха”. Членската маса остана в СДС. Докторът се отдаде на мемоарите си и често казваше: „Отнеха му партията, но идеалът остана при мен”. А ние вече две десетилетия гледаме какво представляват партиите без кауза.
Порядъчният Христо Ганев
Когато престарелият Живков почина бях на смяна в РФИ-България и като всяка медия прозвънихме сума телефони за реакции. Получи се нещо като търг с явно надплюване за званието „Най-отявлен дисидент и съдник на стария режим”. Диктатор, съсипател, национален предател, чудовище...Само сценаристът Христо Ганев, бивш партизанин и непримирим критик на Живков до 10-ти ноември рече: „Каквото съм имал да казвам за него, съм го казал, когато е трябвало. Мир на праха му”. Тогава си спомних френската поговорка, че „когато всички се надприказват, а един мълчи, скоро всички чуват само него.” Минаха години, а мълчанието му се е гравирало в паметта ми, пък от участниците в „търга” нямам спомен.
Неконвертируемият Константин Павлов
През 2005г. някой се сети да удостои великия поет с орден „Стара планина”. При личност от мащаба на Павлов не орденът краси ревера, а лауреатът огрява институцията, която му го връчва, затова културното министерство и президентството се сдавиха кой бил забавил преписката. Някой напомни, че ако не орден, писателят вече е получил държавна награда от 3000 лв. за 24-ти май. Моралният ръст на Павлов го предопределя като естествен обществен гръмоотвод. Мозъчен удар порази поета още през 95-та и оттогава той и семейството му живеят трудно, като всички български пенсионери. Павлов обаче обеща да върне паричната награда на месечни вноски, за да са чисти сметките. Някой се бе заблудил, че може да си купи ореола на Павлов за 3000 лв. Явно не го бе чел внимателно.
За тези златни еталони се сетих навръх 10-ти ноември. За тях няма „преди” и „след”. А другите, „хиляди, маса, народ”, се изгубиха в прехода.
Коментари