GAP

Наистина не знам от къде да започна...
В главата ми е абсолютен хаос. Но трябва да пиша, защото иначе ще се побъркам сигурно...

Какво ми е всъщност... Наистина не мога да разбера. Чувствам се така, сякаш някой ми е изключил бушона и аз съм престанала да разбирам и анализирам света около себе си... Само вегитирам... Може би съзнанието ми само се е изключило, защото му е дошло твърде в повече. Но защо не е изключило чувствата и болката за да не се мъча поне?

Боли ме. Много! И то не само физически! Физическата болка някак успявам да я преглътна... май... Хапчетата успяват да я попритъпят.... Но срещу оная другата безплътна болка съм напълно безсилна. И колкото повече се дърпам, толкова повече ме боли... А гордостта ми не ми позволява просто да се предам... Колко глупаво. Героизмът е глупаво нещо, мъченичеството също...

Къде сбърках?
Нещо много често започнах да си задавам този въпрос. Но май за първи път имам истински отговор - сбърках като исках всички да са доволни от мен, пренебрегвайки себе си. Егоизмът всъщност не е лошо нещо, той е инстинкт за самосъхранение. Но защо като в момента гледам собственте си интереси се чувствам така зле? Може би твърде надълбоко е вкоренено в мен чувството да се подчинявам, та сега се чувствам виновна... без да имам вина... Единствената ми вина е, че искам да си живея моя си живот, а не да съм нечия кукла на конци, нечия собственост.... Но защо боли тогава подяволите???

На Уинампа се върти някаква депресантска песен. Мишонките ми беснеят из аквариума си. Гадни нощни пеперуди се блъскат в тавана и от този звук направо настръхвам... Всъщност..... Толкова е тихо. Чак оглушавам от тая проклета тишина. Защото е нЕчовешка тишина. Не е същата тишина, както когато има някой друг в стаята... пък дори да мълчим... Няма нищо по-хубаво от това да можеш да помълчиш с някого и това да не е пропиляно време... Думите са курви, може и без тях...

За два дни успяха да ме разсипят. Прибрах се сама и безащитна и ме нападнаха като хищни животни, като хиени. Какво искат от мен? Не разбирам... Те също... Обаче усещат безсилието си и това, че не могат отново да ме сломят и да ме натикат в калта... Всъщност могат. Могат по един единствен начин да ме сломят отново... но дори не искам да си помисля за този начин... Аз съм слаба. И то не за друго, а защото нямам вяра в себе си... Страх... Вина...

Липсваш ми ужасно много! Не мога без онази невероятна лъчезарна усмивка, нито без гласа, с който и една дума да ми кажеш, можеш да ме накараш да се чувствам спокойна и щастлива... И това ме прави зависима. И слаба. И в същото време това е моя сила... стига да съумея да я впрегна и използвам...

И понякога ревнувам, тойничко дори от себе си. Защото се страхувам да те поделя с когото и да било... Много егоистично, нали?!
Знаеш ли, болна съм ако дори само ден не те чуя. Винаги е било така. Още от деня в който се запознахме, макар тогава да не го осъзнавах... не го осъзнавах още много време и само се лутах безцелно... И не ми се затваря проклетия телефон, защото си толкова близко... и в същото време толкова далеч... Понякога имам чувството, че си в друго измерение, безумно далеч от моето собствено... и до там няма път, колкото и да търся...

Сигурно звучи много смешно, банално, изтъркано дори. Може би дори преувеличено... аз понякога преигравам... Но нямам други думи с които да опиша какво става в мен. Дълбоко в сърцето и душата ми...

Как искам да си с мен точно в тия моменти. Когато тишината иска да ме проглуши, а самотата да ме извади от равновесие... Да не ме е страх и да не се чувствам слаба...

Искам да заплача... Но нямам сълзи. Изплаках ги. Буквално ги изцедиха от очите ми. Даже щастливи сълзи не ми останаха. И сега очите ми са сухи, а погледа ми е празен и тъжен. Когато плача очите ми блестят и в тях се усеща живот...

Всъщност... страх ме е от глупавите нощни пеперуди... страх ме е от тишината.... страх ме е то самотата... страх ме е, че няма да ми стигнат силите да се справя с цялата тая лудост и че ти няма да ми го простиш...