Fast Sex
Секс. Бърз секс. Тежкото тяло се отпуска отгоре ми. Цяла дълга секунда, през която си мисля, че ще умра от задушаване. После усещането за безизходица преминава, отново дишам, бавно на пресекулки. Оставям се на дъха ми да ме води, да ме хипнотизира със своята цикличност. Топлината на телата ни, вплетени като в склуптората на някои побъркан художник, ме унася, прикотква към лапите на съня. Боря се с последните сили. Очите ми са обърнати навътре, към самата мен, мислите са бавни, протягащи се блажено в каданс.
Всичко в последните няколко месеца е все едно и също. Бързо. Свършващо още преди да е започнало. Безмислено. Пропадане във времето. Сякаш въобще не се е случвало. Вече съм спряла да се съпротивлявам. Течението на живота ме отнася все по-надалеч. Мъча се да забравя коя съм, да спра вътрешния си глас, който бие с метален звънец в мозъка ми и ме подсеща, че все още дишам. Нищо не ме влече вече. Забравила съм вкуса на нещата и упорито отказвам да си го припомня. Няма смисъл едно ненужно лутане в един още по-ненужен свят. Нека другите търсят смисъла. Границата, която ме отделя от пълната забрава е толкова близо.Чакаща, привличаща. Спотайваща се. Аз само трябва да направя решаващата крачка. Но нямам сили дори за това.
Първите лъчи на прииждащия ден лукаво се прокрадват в стаята. Светът, толкова истински, толкова осезаем, нахлува дълбоко в мен. И започва да ми се подиграва със своята жизненост.
Прогонвам го, не ми е нужен, отдавна съм се отказала от него и всичко останалo. Забавям дишането си. Постепенно ... Умората е по силна. Ритъмът на сърцето отеква в главата ми. Бавно. Нося се все по нататък. Затварям очи. Всичко е толкова лесно в действителност. Човекът до мен се протяга доволно. Какво ли разбира той?!?
***
Доста е старо, но днес съм на ретро вълна, а и гледката през прозореца ми е убийствено сива:)
Поздрави
Всичко в последните няколко месеца е все едно и също. Бързо. Свършващо още преди да е започнало. Безмислено. Пропадане във времето. Сякаш въобще не се е случвало. Вече съм спряла да се съпротивлявам. Течението на живота ме отнася все по-надалеч. Мъча се да забравя коя съм, да спра вътрешния си глас, който бие с метален звънец в мозъка ми и ме подсеща, че все още дишам. Нищо не ме влече вече. Забравила съм вкуса на нещата и упорито отказвам да си го припомня. Няма смисъл едно ненужно лутане в един още по-ненужен свят. Нека другите търсят смисъла. Границата, която ме отделя от пълната забрава е толкова близо.Чакаща, привличаща. Спотайваща се. Аз само трябва да направя решаващата крачка. Но нямам сили дори за това.
Първите лъчи на прииждащия ден лукаво се прокрадват в стаята. Светът, толкова истински, толкова осезаем, нахлува дълбоко в мен. И започва да ми се подиграва със своята жизненост.
Прогонвам го, не ми е нужен, отдавна съм се отказала от него и всичко останалo. Забавям дишането си. Постепенно ... Умората е по силна. Ритъмът на сърцето отеква в главата ми. Бавно. Нося се все по нататък. Затварям очи. Всичко е толкова лесно в действителност. Човекът до мен се протяга доволно. Какво ли разбира той?!?
***
Доста е старо, но днес съм на ретро вълна, а и гледката през прозореца ми е убийствено сива:)
Поздрави
Гледката през моя прозорец също е сива, но има един момент след обяд, когато слънчевите лъчи се отразяват в прозореца на апартамента отсреща и осветяват бюрото ми. Всъщност този момент е точно сега.... Красиво е.... :)
Зъдържа ме, замисли ме, докосна ме - каквото е да напиша е вярно!
Много добро!!!!
Толкова силен пост не бях чел от доста време в бглог.
БРАВО
Винаги когато останем сами.
Толкова се обичаме двамата,
Толкова, че чак ни боли.
ще го направя:)