...

 Загръщам се по-плътно в лекото яке и пак поглеждам към нея. Не, че се вижда кой знае колко, защото луната се е скатала някъде да забива белот с Вечерницата и два спътника на NASA. Лекия ветрец е съвсем достатъчен да разгонва евентуалните вампири - жалки подобия на някогашните си славни праотци, мутирали по неизяснена причина до досадни насекоми, които невежите наричат просто "комари".

 "Коя си ти всъщност?" питам се, изненадвайки себе си. Загледана в тъмното нищо пред нас, оставила мислите да се реят свободно, затворена в някаква своя реалност.

 Настръхвам и ми става студено, но не от нощния хлад на планината. Съзнанието и не е точно тук, дори не е някъде другаде. Между нас за секунди изригва стена от милиарди тонове лед и аз оставам съвсем сам, обречен да замръзна и да остана тук завинаги. След осем хиляди години група идиоти с малки чукчета и метлички ще ме разкопаят и ще има да се чудят как съм се запазил като нов и няма да знаят, че леда в сърцето е по-страшен от всичките изчезващи глетчери на Антарктида. Дори няма да забележат смачканата трева на по-малко от метър от мен, където преди секунда беше седнала тя.

 Хладните и устни превръщат всичките трилион тона лед в прозрачна мъгла. От толкова близо красивото и лице изглежда непознато, а безнадеждния светлик на звездите потъва без отражение в тъмните и очи. Потъвам и аз.

 Последната оцеляла мисъл ми казва, че на сутринта вече няма да си спомням това неповторимо изражение, но никога няма да забравя чувството.

 Прегръщам я, а тя се намества по-удобно в мен и се унасяме сгушени един в друг в някаква наша си реалност, която дори не съществува. Целувам я безкрайно бавно и безкрайно нежно - така, както дори и аз не умея. Устните и ми отвръщат с нещо абсолютно невъзможно. В този единствен миг съм Бог и Творец и Създател.
 Не е останала нито една преграда. Открити както никога се сливаме в една единствена безплътна мисъл и поглъщаме Вселената.

 А после ... после е само няколко секунди по-късно. Времето е бясно, че сме го прецакали, Вселената заплашва да ни съди, и всички дребни предразсъдъци и страхове се връщат полека на мястото си. Неубедително. Знаят, че са безвъзвратно закъснели. Бутат се,мрънкат и се опитват да привлекат внимание. И си отиват разочаровани.

 ... безброй паралелни вселени. И всичко се случва някъде. Всеки възможен вариант. Тук и сега се е случило всичко, което придава смисъл на всяко "Обичам те" родено някога във всеки друг свят. Ние сме чувството и цялото. Утре ще се върнем в опушения град, ще се събудиш сама и ще се усмихнеш преди да си спряла будилника. Ще потърсиш кафето в непознатата квартира, ще изключиш забравената лампа в коридора и звездите, потънали в прекрасните ти очи ще проблясват за миг.

  Не се опитвай да отгатнеш докога ще издържи магията. Просто ме попитай пак след хиляда години. А сега ... сега просто ми кажи "здравей"...