A, аз защо съм?
Какъв е смисъла на моето съществуване? Просто поредната, случайна комбинация на хромозоми? Някакво ДНК? Защо съм тук? Някой ще си спомня ли след време, че ме имало? А каква е ползата на обществото от мен? Трябва ли да има някаква полза? А, аз какво печеля от всичкото това суетене наокло?
Възможно ли е на мойте години, човек все още да търси своето място.
Все си мислех, че науката е това, което ме прави щастлив. Нещото за което съм роден. Защо тогава все повече и повече се разочаровам от себе си. Не съм успял да направя нищо значимо. Освен да си задам безброй въпроси без отговор.
Вълнувам се от всичко и от нищо.
Чувсвам се като някакъв подрастващ хлапак, който все пак тепърва има да прави своя избор... А за мен не е ли късно? На 27. Чувствам, че това, което правя не ми харесва. Влагам прекомерно усилие. Без да виждам светлина в тунела. А не съм къртица и не ми се стои на тъмно.
Искам нещата да са ми ясни.
Да знам кога бутилката е полу-пълна и кога полу-празна.
Да правя това, което обичам, каквото и да е то...
Криво ми за това, че съм правил и продължавам да правя грешки, изкупвайки ги като Сизиф... По - скоро като Данаевите дъщери, наливам с черпак от океана на познанието неща, които просто не се задържат в главата ми, опитвайки се да дам отговор на въпроси, които още не са задададени... Пълна лудница.
Ето и това... Защо съм в БАН и какъв е тайнствения замисъл поради който съдбата ме запрати в дебрите на химията? Та нали винаги съм харесвал историята, защо не завърших история?
Или щеше да се получи пак същото :)
Щях да си задам въпроса: защо е учих химия??? :)
Какво точно искам?
Незнам...
Възможно ли е на мойте години, човек все още да търси своето място.
Все си мислех, че науката е това, което ме прави щастлив. Нещото за което съм роден. Защо тогава все повече и повече се разочаровам от себе си. Не съм успял да направя нищо значимо. Освен да си задам безброй въпроси без отговор.
Вълнувам се от всичко и от нищо.
Чувсвам се като някакъв подрастващ хлапак, който все пак тепърва има да прави своя избор... А за мен не е ли късно? На 27. Чувствам, че това, което правя не ми харесва. Влагам прекомерно усилие. Без да виждам светлина в тунела. А не съм къртица и не ми се стои на тъмно.
Искам нещата да са ми ясни.
Да знам кога бутилката е полу-пълна и кога полу-празна.
Да правя това, което обичам, каквото и да е то...
Криво ми за това, че съм правил и продължавам да правя грешки, изкупвайки ги като Сизиф... По - скоро като Данаевите дъщери, наливам с черпак от океана на познанието неща, които просто не се задържат в главата ми, опитвайки се да дам отговор на въпроси, които още не са задададени... Пълна лудница.
Ето и това... Защо съм в БАН и какъв е тайнствения замисъл поради който съдбата ме запрати в дебрите на химията? Та нали винаги съм харесвал историята, защо не завърших история?
Или щеше да се получи пак същото :)
Щях да си задам въпроса: защо е учих химия??? :)
Какво точно искам?
Незнам...
и аз изкарах в БАН малко време... и после хванах самолета...
не че това оправя нещата, но поне имаш чувството, че правиш нещо, особено ако около теб има убедени хора, и условия в които да се развиваш, а не да се опитваш да изстискаш нещо от празна бутилка...
трудно е човек да се занимава с наука в БАН, има нужда от нови ресурси, модернизация и смяна на застоялата политика и мислене - до тези изводи достигнах като бях там... но може би зависи от конкретното място, където си...
аз си мисля, че човек цял живот си търси мястото...дано да греша в това...
И още един въпрос - ако спреш да си задаваш въпроси, спираш ли да се развиваш?
А въпросът защо сме тук, и какъв е смисълът - има ли някой мислещ човек, който да не си го е задавал? И има ли някой който да е намерил смислен отговор? Ами всеки си намира по нещо, което да го устройва, но дали наистина е това отговорът, няма кой да ти каже...
Аз все си мисля, че животът е низ от решения, които вземаме и вървим в някаква посока напред. Пътят се разклонява там, където вземаме решение и след това не бива да съжаляваме за избора, който сме направили, защото вече не може да се върнем назад. Затова пък на следващото разклонение - имаме нов избор и може да решим в каква посока да продължим.
А пък за това, че не знаеш какво искаш - напротив знаеш - "Да правя това, което обичам, каквото и да е то...". А какво е това което обичаш - аз съм сигурна, че знаеш. Въпросът е дали наистина го искаш достатъчно силно.