666

 Сенките продължават, докато станат все по-дълбоки и по-дълбоки.
 Толкова много, че ти омекваш и ставаш желе и призрак в сравнение с тях.. и всъщност.. оказва се че сянката това си ти.. ти който си бягал от сенките, а всъщност именно ти си бил тяхна сянка.

 Тъмнината отново те заслепява с черната си светлина.

 Толкова черна като онази, за която се казва,че с нож да я прережеш ножа ще се счупи и ще се забие в собствената ти плът, която плът всъщност отдавна е престанала да бъде твоя собствена.

 Седиш на перваза на прозореца…

 Ролетните щори са плътно спуснати, но ти гледаш навън.

 И виждаш.

 Сам не знаеш какво, но ти го виждаш.

 Мислите са толкова много, чак са невидими и несъществуващи.

 Удрят се в стените на въздуха, който представляваш и утихват зъзнейки… студено им е. Защото ти и пак ти си виновен,че не ги завиваш.

 А ти.. ти кой си?!

 Кой си ти да те вземат дяволите? Или боговете?

 Не е ли все едно?

 Не осъзнавам проклетата разлика между всичко това, а казват, че такава има, че .. имало разлика, между нещата, който имат различни имена, които ги отличават едно от друго.

 А нима.. нима се отличават?

 А отличават ли те наистина?

 Препускат. Отново запрепускаха - те -бръмбарите. Това са от тези бръмбари, препускащите, който не спират, а подгониш ли ги, бягат още по-бързо, докато забравиш, че ги гониш.

 Харесва ти просто да го правиш. Това - да бягаш и да смъркаш, от това - от ветровете, навлизащи в ноздрите ти, които ужасно щипят и те карат да се чувстваш така, сякаш газирана кока-кола излиза през носа ти на мехурчета. После ги виждаш тях - мехурчетата. Непрестанно извират, пукат се и се възраждат от звука на пукота, който произвеждат.

 Защо? Дори не се осмеляваш да попиташ, дори и не се осмеляваш да си зададеш този въпрос. Не защото не знаеш отговора, не защото те е страх. А и как би могло?! Та ти си роден с този отговор, но не искаш, не искаш да го чуеш.

 Може би защото това е прекалено отегчително, може би защото не е нищо ново, може би защото искаш да се превърнеш във въглероден двуокис и да се изпариш във вселената… ако изобщо съществува.

 Но да си представим, че съществува. Това остава накрая, в самия край, който всъщност не идва. Представата. Представата какво си ти, или в крайна сметка какво всъщност е нищото и защо го наричаме именно така…

 И пак си задаваш въпроса защо? Макар много добре да знаеш проклетия отговор.. без дори и да го потърсиш, защото все пак той е пред теб.

 Бориш се със самия себе си и демоните в душата си, както някой ги нарича. Бориш се със собствените си капризи, както някой ги нарича… Бориш се за онзи наркотик, който знаеш, че съществува. Може би го знаеш, защото смътно в подсъзнанието си някога си го вдишал. За кратко, за един миг, миг, който ще те накара да го търсиш и да ги искаш пак и пак, и пак, и още,и още… Докато се съсипеш от това проклето осмислящо света желание. Докато си създаваш нови и нови пясъчни кули, докато се затваряш в една от колибите, които си построяват всички и започваш привидно да го правиш, също както и те го правят. Защото така било редно, защото така не всяваш страх в околните. А и в себе си. Защото така е нормалното, познатото.

 Затваряш се и се надяваш да забравиш онова – наркотика, но дори и затворен, ти не се спираш пред нищо и търсиш онази врата, зад която седи той. Дори и да си забравил коя е тя, ти остава представата, че тя съществува, готов си дори да налучкваш и да чакаш, да чакаш докато се случи очакването… и пробваш пак и пак, и пак, не спираш, забравил си какво означава да спреш.

 Само пробваш.

 От време на време в очите ти проблясва онова,което хората наричат разум. Проблясва светлина. Светлина, от онази -изкуствената, създадена само и само да те оставят на спокойствие, онези – прекалено нормалните и уж притеснените за разклатената ти душевност…

 Докато един ден ти се превърнеш в тях, докато в непрестанните си опити да намериш спасение не забравиш какво търсиш и какво искаш, и не се поддадеш на онова, което наричали живот, не наречеш падението си съдба, и не кажеш, че от тебе нищо не зависи.

 Но е зависело, като дори и ти вече не можеш да знаеш това, защото това вече не си ти и от теб е престанало да зависи каквото ида е…

 Докато някоя тъмна, тъмна нощ не се събудиш от непрестанно пукащите се мехурчета по горещата ти кожа, докато не се блъснеш в сенките и не счупиш главата си…която уж е твърда, а се оказа много по-чуплива отколкото някога си си представял.

 Изпадаш в транс и потъваш в онази нереалност,която дори не си спомняш от къде се е пръкнала.

 Гледаш със съвсем други очи - невиждащи.

 И гаснеш, тихо гаснеш - на крачка от онзи край, който никога не достигаш.