42 и безсмислената любов
42 и безсмислената любов
Животът, Вселената и Всичко останало – всичко останало е например смърт, чест, любов, дъжд, мелодия, тишина...
Не знам какъв се предполага, че трябва да бъде Животът. За мен той е борба. Понеже не съм много добра в стратегията, се усъвършенствам – опитвам се да бъда воин с чест. Странно е, че го правя, като чета японска литература, написана от будистки монах през 17-ти век, но пък от друга страна- наистина никога не съм твърдяла, че не съм странна... Важното е, че тази литература отново ми казва неща, които съм забравила, или които са минали пред погледа ми и са отпътували с времето без да бъдат действително видяни и осмислени...неща като чест, смърт, цел... и любов... Опитвам се да осмисля всяка своя крачка в Живота – не успявам, естествено. Твърде е амбициозно. Безсмислено за мен е нещо, от което никой няма полза – то съществува самоцелно и самодостатъчно. Например любов за самата идея. Имаше някога до нас една съседка, която цял живот живя сама с идеята, че тя обича всички. Вероятно е била добра жена, но когато тази тъй огромна любов не е консумирана, не е оползотворена на практика, тя се разпилява във Вселената, от нея няма полза, няма никакъв реален смисъл... Лао Дзъ, когото много уважавам, казва, че „...само ако си обичал някого, тогава знаеш какво е любов”. Защото само когато видиш грозното, можеш да видиш и красивото, а ако никога не си притежавал чест, не можеш да оцениш безчестието... И още - проблем с нещо има само този, който не го притежава...
Вселената – тя просто е твърде голяма и твърде обща. Лично мен не ме вълнува особено това което се случва или не се случва в нея. Вероятно, ако аз обичам някого, това е полезно за вселената. Но аз съм твърде малко нещо, за да има значение моята любов или нелюбов във вселенски мащаби. Ако аз лично засадя едно дърво, отгледам едно бездомно коте, помогна на едно сираче – и направя тези неща просто от любов, това би направило Вселената с три капки по- добра. Ако го направя не от любов, а защото съм преценила в момента, че това е правилно, Вселената пак ще стане с три капки по- добра... Любовта е смислена, когато прави човека по- добър. Така мисля аз. Не обратното – не човека става по- добър, когато обича. Макар, че това също е вярно, човекът е просто прашинка във Вселената. Това, което има значение е самата Любов – съществуването на това уникално чувство, което трябва да се запази, защото То има силата да поправя Вселенските неразбории.
Всичко останало. Всичко останало е да се опитам да успея да придам смисъл на Любовта си, за да не се разпилее тя във Вселената и да загуби градивната си сила. Т.е. когато обичам, да обичам истински, с цялото си сърце, щастливо и красиво, градивно. А когато казвам „Аз обичам...”, това наистина да е така, а не „по принцип”. Защото именно заради обичането "по принцип" девалвира първо оня прекрасен израз "Обичам те", после и самото чувство. Поради твърде честатаупотреба "по принцип" на иначе скъпото чувство, то се разпилява безцелно и вече никой не го оценява. Всичко останало е да живея така, че от любовта ми да има смисъл, тя да е стоплила някого, пък дори това да е пеперуда... Защото бих могла – и вероятно би било много по-лесно – просто „да обичам”. Колко прекрасно – и просто, незадължаващо, недаващо, неизискващо, непредлагащо... И колко безсмислено...
П.с. Враговете не трябва да се обичат. Те трябва да се уважават, и то ако са съумели да водят битката с чест. Любимите трябва да се обичат, децата, приятелите, пеперудите... Така мисля аз.
П.п.с. Днес мисля малко разхвърляно, та не съм сигурна какво и доколко съм успяла да обясня.
Животът, Вселената и Всичко останало – всичко останало е например смърт, чест, любов, дъжд, мелодия, тишина...
Не знам какъв се предполага, че трябва да бъде Животът. За мен той е борба. Понеже не съм много добра в стратегията, се усъвършенствам – опитвам се да бъда воин с чест. Странно е, че го правя, като чета японска литература, написана от будистки монах през 17-ти век, но пък от друга страна- наистина никога не съм твърдяла, че не съм странна... Важното е, че тази литература отново ми казва неща, които съм забравила, или които са минали пред погледа ми и са отпътували с времето без да бъдат действително видяни и осмислени...неща като чест, смърт, цел... и любов... Опитвам се да осмисля всяка своя крачка в Живота – не успявам, естествено. Твърде е амбициозно. Безсмислено за мен е нещо, от което никой няма полза – то съществува самоцелно и самодостатъчно. Например любов за самата идея. Имаше някога до нас една съседка, която цял живот живя сама с идеята, че тя обича всички. Вероятно е била добра жена, но когато тази тъй огромна любов не е консумирана, не е оползотворена на практика, тя се разпилява във Вселената, от нея няма полза, няма никакъв реален смисъл... Лао Дзъ, когото много уважавам, казва, че „...само ако си обичал някого, тогава знаеш какво е любов”. Защото само когато видиш грозното, можеш да видиш и красивото, а ако никога не си притежавал чест, не можеш да оцениш безчестието... И още - проблем с нещо има само този, който не го притежава...
Вселената – тя просто е твърде голяма и твърде обща. Лично мен не ме вълнува особено това което се случва или не се случва в нея. Вероятно, ако аз обичам някого, това е полезно за вселената. Но аз съм твърде малко нещо, за да има значение моята любов или нелюбов във вселенски мащаби. Ако аз лично засадя едно дърво, отгледам едно бездомно коте, помогна на едно сираче – и направя тези неща просто от любов, това би направило Вселената с три капки по- добра. Ако го направя не от любов, а защото съм преценила в момента, че това е правилно, Вселената пак ще стане с три капки по- добра... Любовта е смислена, когато прави човека по- добър. Така мисля аз. Не обратното – не човека става по- добър, когато обича. Макар, че това също е вярно, човекът е просто прашинка във Вселената. Това, което има значение е самата Любов – съществуването на това уникално чувство, което трябва да се запази, защото То има силата да поправя Вселенските неразбории.
Всичко останало. Всичко останало е да се опитам да успея да придам смисъл на Любовта си, за да не се разпилее тя във Вселената и да загуби градивната си сила. Т.е. когато обичам, да обичам истински, с цялото си сърце, щастливо и красиво, градивно. А когато казвам „Аз обичам...”, това наистина да е така, а не „по принцип”. Защото именно заради обичането "по принцип" девалвира първо оня прекрасен израз "Обичам те", после и самото чувство. Поради твърде честатаупотреба "по принцип" на иначе скъпото чувство, то се разпилява безцелно и вече никой не го оценява. Всичко останало е да живея така, че от любовта ми да има смисъл, тя да е стоплила някого, пък дори това да е пеперуда... Защото бих могла – и вероятно би било много по-лесно – просто „да обичам”. Колко прекрасно – и просто, незадължаващо, недаващо, неизискващо, непредлагащо... И колко безсмислено...
П.с. Враговете не трябва да се обичат. Те трябва да се уважават, и то ако са съумели да водят битката с чест. Любимите трябва да се обичат, децата, приятелите, пеперудите... Така мисля аз.
П.п.с. Днес мисля малко разхвърляно, та не съм сигурна какво и доколко съм успяла да обясня.
BgLOG.net
· 09.05.2008
· ElaGeorgieva1
Преди много време в БгЛог, водихме много интересен разговор с Куини на тази тема. Разговорът започна тук и завърши в кръчмата на една от първите сбирки на блога. Както тогава, така и сега оставам на мнението че думата "обичам" е лишена от всякакъв смисъл. Това е празна и куха дума, която използвайки се прекалено често, не значи нищо. Обичам пържени картофи, обичам слънчето, обичам шопската салата, обичам да играя баскет, обичам те. Използваме тази дума толкова често, че тя се е превърнала в една голяма лъжа.
За толкова различни видове любов има само една дума, а при ескимосите само за думата сняг има над 100 различни думи, които дават нюанса. Другата такава дума е "обожавам". Представяш ли си колко е силна тя, само ако се замислиш, какво означава. Ти сравняваш чувството си с чувството към Бога, а използваш тази дума за да кажеш например: "Обожавам да ме пипат по косата"
За това аз не вярвам в думите на хората, а само в действията, жестовете и начина по който се отнасят към околните
Дали има безсмислена любов....
Аз не знам дали може човек да обича всички хора. Първо трябва да се каже какво значи любов тогава.
Като гледам дъщеря ми например, или си мисля за нея, изпитвам нещо много особено, някаква сладост. Когато виждам любимия, предполагам, че ми се качва пулсът. Добре, дали е възможно да изпитвам тези чисто физически симптоми на радостно вълнение, когато се разминавам с непознат на улицата! Ако беше така, тогава щях по цял ден да пребивавам в радостна еуфория. ;)
Според мен, към непознатия не изпитваш любов, а доброжелателност, даже ако си светец или майка Тереза.
И тази доброжелателност не е безсмислена, защото тя показва добри намерения и определя бъдещите ми постъпки, а и, чисто здравословно, е полезна за човека, който я изпитва.
Любовта, вече ограничена до близките и приятелите, определено не е безсмислена, даже обратното, тя е единственото смислено нещо.
Та така - зависи какво наричаш любов.
Мен лично не ме притеснява, че съм само някаква песъчинка във вселената, защото, ако тези неща, които правя и си мисля, бяха безсмислени, аз нямаше да съществувам. Щом съществувам, значи смисъл има, макар че аз, с акъла на песъчинка, едва ли някога ще го разбера.
Скитник, съвсем правилно сте разтълкувал обърканите мисли, които съм се опитала да предам. Напълно съгласна съм с това, че делата са важни.
Професор, този глог ще го разгледам по- подробно довечера :) Никога не правя вар - това не е занимание за дами :)
Шогун, чета "Кодекс на воина" - нещо като сборник правила и норми за живот и поведение на самурая. Доста странна и дълбока литературка. А относно определението - освен Лао Дзъ, много уважавам и Хегел, а неговите определения най- много се доближават до моите. Та ето какво разправя той : "Истинската същност на любовта се състои в това ... да се забравим в една друга индивидуалност и все пак да имаме и да притежаваме самите себе си в това изчезване и забравяне." Това е доста различно от онова чувство, което изпитвам към пържените картофи или към непознат...
Не ме притеснява факта, че съм прашинка по вятъра. Помага ми да се чувствам комфортно във вселената, защото иначе би било доста отговорно и сложно за моя твърде хвърковат и дребен мозък :)
Дар Дарена, мълчанието знак на съгласие ли е, или ме уведомявате, че сте получили обяснението, което поискахте?Поздрав :)!
(За мен животът не е борба. Не съм готова да дам определение обаче какво е.)
Поздрави от мен и ще очаквам по всички теми тази Ваша обширност на мисълта.
Шогун, не бих казала, че е само борба, но основно е това - така ми се налага в последните няколко (10-15) години. Радвам се, че за теб не е така, това значи, че имаш възможност да правиш много други неща, които стават по- добре в мирни условия.
Дар Дарена, благодаря ви за оценката, но все пак мисля, че преувеличавате с дълбочината. Навярно е грешка, че при мен нещата никога не са прости. Радвам се, че простите неща ви правят щастлива и ви желая по- често да намирате повод за щастие :)
А, открих го, от 2005 година е :)
http://bglog.net/blog/skitnik/site/posts/?bid=3153
Скитник, добро нещо са архивите :) Всъщност, съгласна съм, че любовта няма общо с ревността. Тя има общо с човека - поражда се от неговата собствена несигурност.
Изобилие...един от проблемите на века...
Имаме толкова много неща, които е лесно да употребим и захвърлим, и после да ги заменим с нови; че правим същото с всичко останало: думи, чувства, хора.
За мен символ на това "общество за еднократно ползване" са хартиените носни кърпички.
Ползваш и хвърляш.
А как е било само преди няколко десетилетия: някой с майсторство и любов е трябвало да изработи носната кърпичка, да избродира монограма на собственика; после този предмет, който вече си е цяло произведение на занаятчийското изкуство, има вече толкова много предназначения.
Ние сме скучни и еднопланови - ползваме хартиените салфетки само при настинка.
А колко романтика има в жеста на някоя девойка, която уж случайно изпуска бялата си кърпа с издайническите инициали, така че да бъде небрежно "намерена" от обожавания мъж...
Ами размахването на бяла кърпа като знак "Предаваме се"? Представете си колко смешно би било да използвате антибактериални салфетки Kleenex :)...
В случая съм много съгласна с казаното от Скитник: думите постепенно загубват смисъла си.
Иронично е, че го казвам точно аз, която цял живот съм си изкарвала хляба чрез думите...
Hе казвам, че Словото умира, а че ние го убиваме.
Ние избираме да кажем "Обещавам" и да не изпълним обещанието си; ние се вричаме "докато смъртта ни раздели" - и се отказваме от думите си след време, равно на живота на една винена мушица.
Ние сме заети постоянно да говорим, без изобщо да разбираме смисъла на казаното - щяхме ли иначе да повтаряме стотици пъти една и съща грешка?
Дълго стана...Хайде, за поздрав на вярващите - най-красивата песен за думите, писана от рок-звезда:
звук
текст:
ACROSS THE UNIVERSE
Words are flowing out like endless rain into a paper cup,
They slither wildly as they slip away across the universe.
Pools of sorrow, waves of joy are drifting through my open mind,
Possessing and caressing me.
Jai guru deva om.
Nothing's gonna change my world (4)
Images of broken light which dance before me like a million eyes,
They call me on and on across the universe.
Thoughts meander like a restless wind inside a letter box,
They tumble blindly as they make their way across the universe.
Jai guru deva om.
Nothing's gonna change my world (4)
Sounds of laughter, shades of love are ringing through my open ears,
Inciting and inviting me.
Limitless undying love which shines around me like a million suns,
It calls me on and on across the universe.
Jai guru deva om.
Nothing's gonna change my world (4)
Jai guru deva om...
ПРЕЗ ВСЕЛЕНАТА
Думи се изливат като безкраен дъжд в книжна чашка.
Плъзгат се и отминават, и изчезват
през вселената.
Басейни от скръб, вълни наслада
обливат моята разтворена същност,
обсебват ме и ме галят.
Jai Guru Deva OM
Нищо не променя моя свят.
Фигури от разложена светлина танцуват край мен
като милиони очи.
Те ме зоват и зоват през вселената.
Помислите се извиват без цел
като неуморен вятър в пощенска кутия,
сляпо се мятат и се отправят на път
през вселената.
Jai Guru Deva OM
Нищо не променя моя свят.
Кънтят смехове, земни сенки ехтят
през разтворения ми поглед,
подтикват ме и ме приканват.
Безгранична, безсмъртна любов сияе около мен
като милиони слънца
и ме зове, и зове
през вселената.
Jai Guru Deva OM
Нищо не променя моя свят...
(автор Джон Ленън, превод на български Георги Рупчев)
Векове да говоря, не мога да го кажа толкова ясно, кратко и красиво...
Пек, Дар Дарена, забелязала съм, че точно малките жестове правят хората щастливи - напр. аз се чувствам много по- щастлива, когато мъж ми ми подари цвете без повод, отколкото гардероб за рождения ден (например, не че ще му хрумне да ми подарява гардероб :)) Щастието е моментно нещо, никога не се знае от какво ще се получи.
Въпросът беше струва ли си да декларираме с лека ръка любов към всичко и всички, това ли е наистина любовта - или пък е просто безсмислена декларация, която потвърждава собствения ни стремеж към съвършенство?