3. Домът
1. ДомътЗа няколко дни толкова бях свикнал с него, че не можех да си представя ден в който да не го видя. Междувременно зимата настъпваше доста бързо, температурите спадаха с всеки изминал ден и дъждът се превръщаше в сняг. Реших да го взема у дома, направих вечеря, застлах нови чаршафи в стаята за гости. Сложих кърпи и дори купих хавлия, четка за зъби и самобръсначка за него. Върших това с огромно желание, бях му благодарен за това, че ме приема близо до себе си и ме занимава с разсъжденията си. Чувствах, че израствам, чувствах, че започвам да търся своя отговор на много въпроси, че се замислям за неща за които до сега никога не бях размишлявал. Няколко дни той ме приемаше до себе си, сега аз исках да го приема в своя дом, да му дам дрехи, топлина, нормална храна и удобствата, които цивилизацията може да предложи. Бях въодушевен от мисълта да го взема да живее при мен, мечтаех си за разговори край камината с чаша топъл чай в ръка. Исках да му дам уют, който той не притежаваше около онзи варел. Исках да заменя старите кашони на които спеше с удобно, топло и чисто легло.По пътя към неговия коптор почти тичах, исках да го зарадвам с поканата си. Открих го в неизменната му поза, потопил погледа си сред пламъците на варела. Връхлетях като хала под навеса.- Искам да дойдеш да живееш при мен. Ще си имаш собствена стая, топли дрехи, хубава храна, телевизор, баня...Той ме погледна с дълбоките си очи, взря се в мен и поклати глава.- Не Мокри ми Ник, не мога да дойда да живея у вас. Аз имам свой дом, който няма стени, няма врати и с който съм свикнал. Останах като попарен, мислех си, че ще го зарадвам, а той ми отказа. Не можех да повярвам на ушите си, нима искаше да остане на студа и да не се възползва от тази прекрасна възможност. Едвам го склоних, поне да ми гостува, защото съм направил вечеря за нас двамата и искам да отвърна на неговото гостоприемство от изминалите няколко дни. Накрая склони, изправи се бавно и аз чак сега проумях колко огромен човек е моят мъдрец всъщност. Взе някаква сопа, която да му служи за подпиране и бавно тръгнахме към моят дом. Вървяхме в мълчание всеки замислен за нещо, търсещ своя отговор на някой си въпрос. Никой от нас не намираше у себе си необходимост да разговаря в този момент. Пристигнахме в апартамента ми. Мислех си, че като му създам удобства и усети топлината и ароматът на хубаво печено пиле, може и да се реши да остане. Та той живееше в такава мизерия. Поканих го в къщи и го помолих, наистина да се чувства, като у дома си. Понечи да ми каже нещо, но в последния момент се спря. Разбрах, че тази вечер може би ще присъствам на поредният си урок.Настанихме се на масата, хапнахме от пилето, което наистина беше превъзходно, поляхме го с бутилка хубаво червено вино, което преди пазех за някакъв много специален случай с моята любима. Виждах как се наслаждава на всяка хапка и на всяка глътка вино. Примижаваше и примлясваше с неописуемо удоволствие. Виждах, че му е хубаво и се надявах, че ще преосмисли решението си.След хубавата вечеря , налях по чаша отлежало малцово уиски и седнахме в удобните фотьойли пред камината, където гореше приятен огън. Дърветата пукаха и от тях се отделяха десетки искрички, които се потопяваха някъде в жарта.Чувствах се прекрасно до своят “мъдрец”, радвах се, че е до мен и че ще можем отново да се отдадем на нашите разговори. Погледнах го. Той беше притворил очите си, държеше чашата до устата си и вдъхваше мекият аромат на питието. Явно отдавна или може би никога не беше се наслаждавал на нещо така стоплящо душата и тялото вълшебство. Реших, че това е моментът:- Защо все пак не дойдеш да живееш при мен. Та навън е толкова студено и мокро. Спиш на някакви кашони, завит с десетки прокъсани одеяла. Ядеш някакви боклуци и пиеш онази ужасна течност от която, човек може наистина да полудее.- Виж Ник, в къщи аз се чувствам истински свободен. Ти имаш прекрасен апартамент: топъл, удобен, комфортен. И за теб той е добър и уютен, защото това е твоят дом. Аз бих се чувствал тук, като орел в златна клетка. Макар и златна, тя си остава клетка, а орелът иска да лети, неговият дом е там, където го отведат крилете му. Можеш да го храниш с най-хубавите лакомства на света, но той пак би предпочел свободата. Би ял мишки ден след ден, макар че може би предпочита сладкиши, би пил вода от локвите, макар че ти ще му предложиш чиста изворна вода и той все пак ще предпочете свободата и своят дом. Домът е там, където е сърцето ти, душата ти, свободата ти...твоят вътрешен уют. И за мен това място е там, под навеса, сред кашоните и моята малка смачкана камина. Не можеш да ми отнемеш това Ник. Моят дом няма стени, няма врата, всеки е добре дошъл в него. Може да ям стар и сух хляб, но го споделям с гълъбите, с бездомните кучета, с мравките. Може да имам малко, но съм готов да го споделя с целия свят. По този начин аз споделям всичко с Кин. Защо ми е да имам огромен палат, в който да живея сам и който да се налага всеки ден да опазвам от крадци. Палат на който да робувам и да се чудя как да поддържам. А в момента аз деля дома си с Кин. Защото Кин е живота и всяко живо същество е добре дошло в моят дом. Спомняш ли си как дойде в моят дом, Ник? Аз не съм те канил там, но нямаше врата която да те спре и за това ти не се нуждаеш от покана. Би ли ме срещнал, ако аз живеех в такъв апартамент през един етаж от теб? Едва ли. Преди години и аз живеех в къща заедно с жената която обичах. Беше голяма, хубава къща, пълна със смях и много хора. И тогава пак бях щастлив, защото онази къща беше моят дом. Но в момента в който загубих своята любов, тази голяма къща се превърна в клетка. Продадох всичко, раздадох парите и се оттеглих да живея в планината. Борех се с болката си, опитвах да я споделя с животните и да свикна със самотата си. Обръщах се към своя Кин, който сякаш ме призоваваше към търпение и ме уверяваш, че той не е отнел любовта ми а я е направил по-силна. Той ми даде очи Ник, очи с които да прогледна, защото в този миг аз се взрях в себе си и се видях. Върнах се сред хората, в този безумен човешки свят за да им кажа какво съм видял, но те ме обявиха за луд. И аз реших, че просто хората не са дорасли за да видят моят свят и да разберат света създаден от Кин.- Аз те разбирам – казах тихо.- Не Ник, ти се опитваш да ме разбереш, ти ме слушаш и може би дори ме чуваш, но за да ме разбереш трябва да се обърнеш към себе си. - Е, поне се опитвам. За няколкото дни в които се познаваме, аз започнах да търся своите отговори на десетки въпроси. Старая се да погледна навътре, а не навън, но ми е много много трудно. Понякога изобщо не те разбирам, а след това осъзнавам колко си прав.- Тръгнал си по пътя Ник, по пътя към себе си и към Кин. – каза тихо моят мъдрец и отново се взря в огъня на камината.Чудех се какво ли вижда в този огън, какви ли неща се разиграват там,сцени и спомени, които само той вижда. И дали в огънят на моята камина и в огънят на очукания му смачкан варел той вижда едни и същи неща.- Огънят има невероятна сила Ник – сякаш разгадал мислите ми каза той. – огънят е символ на дома. Не случайно се говори за домашното огнище. Векове наред хората са свързвали с огънят най-прекрасните си мигове. Семейството, домът, любимата, децата. Когато си мислят за старостта повечето хора си представят вечери край камината, люлеещ се стол и човек с който да не се чувстват самотни. Човек, който да ги разбира и който е бил до тях години наред.- Но ти все пак искаш да си при своя варел.- Да Ник, там е моята камина.- А човекът за който говореше, с който да споделиш тези мигове?- Имах го този човек Ник, и го изгубих. Някъде по пътя той трябваше да ме напусне. Виждам я в небето на всеки град, в звездите, в дърветата. Зная, че скоро отново ще сме заедно, този път може би завинаги. В друго време, в друг свят.Говорихме си дълго тази вечер. Той беше най-страхотният слушател на света. Разказвах му за себе си, за живота си, за работата си. Той участваше в разговора с много редки фрази, но казани винаги на място и то най-вече в моментите в които се разстройвах. Имах чувството, че обичам този човек, като баща.Времето минаваше неусетно и някъде към 3-4 сутринта моят мъдрец реши да си ходи. Предложих му да го изпратя и тръгнахме бавно по пустите улици на големият, мрачен, скован от студ град. Когато стигнахме до неговия навес огънят във варела още гореше. Две бездомни кучета скочиха и започнаха да ни се радват, махайки с опашка.- В къщи си е най-хубаво – уморено каза той – лека нощ, Мокри Ник!
Коментари