17.2.2013 г. 15:46:40 ч.
Бях много щастлива,когато разбрах ,че съм бременна за втори път, много исках да имам момченце и бях сигурна,че ще е така.Мъжът ми беше объркан,все пак чакахме трето дете,а той беше без работа,трудно ми беше да го убедя,че това е божи дар и непременно трябва да оставим,бях сигурна,че с помощта на божията намеса всичко ще се подреди.
И така минаха 9 месеца в очакване на втория най-щастлив ден в живота ми.
Беше януари,имах 4 изпита,исках да взема повечето от тях преди да родя и за това отлагах раждането за последния момент.На 17 януари през нощта,почнах да усещам леки болки в корема,усетих,че момента е дошъл.Видях,че е 3 часа,събудих мъжа ми,казах му че болките са почнали и най-вероятно ще раждам.Имах опит с контракциите и знаех,че от първата лека контракция до самото раждане има достатъчно време,така че станах и бавно почнах да се приготвям.Видях ,че мъжа ми отново е заспал :D (винаги ми става смешно когато се сетя),събудих го.
Постъпих в болницата в 4 часа,качиха ме на втория етаж и заедно със акушерката започнахме да попълваме документите.През това време една майка почна да ражда и акушерката излетя към родилното.Аз останах на стола до бюрото и чаках...Болките ставаха все по-остри и продължителни,нетърпими.Може би минаха 5 минути,а на мен ми се сториха 5 часа.Не знаех какво да правя,знам че трябваше да легна някъде и станах,излязох в коридора и тогава усетих много силна контракция.Явно съм изревала от болка,защото акушерката изскочи от родилното изплашена.Поведе ме към пред родилна зала.Сложиха ми система,веднага усетих напъването,което знаех,че е преди раждането,казах на акушерката.Тя ме прегледа и каза да тръгваме към родилната зала.Предната родилка все още лежеше на родилната маса.Сложиха ме на леглото до нея.Настъпи суматоха: две акушерки,един лекар,една санитарка,всеки обикаляше около мен и говориха,даваха ми съвети,говореха ми....,аз затворих очи и само слушах съветите им...Изведнъж настъпи мълчание,тишина...Аз се обърках незнаех какво да правя,да напъвам ли,да дишам ли?! "Какво да правя ,да напъвам ли" "Да,да напъни силно". В следващия момент видях крачето на сина ми под краката ми,акушерката режеше пъпната му връв.
Нямах търпение да го видя...Вдигнаха го срещу мен,акушерката с спокоен и успокоителен тон ми каза "Момченце е,усничката му е цепната,но това да не те притеснява,ще го оправят лесно" подобни бяха думите й.
Понеже бях сигурна,че ще е момче не погледнах към пола му.Очи те ми гледаха към личицето му.Малко ,сладко ,бебешко личице,набръчкано от рев.Усничката му беше къдрева,но вече знаех,че не е страшно(щом така спокойно ми го съобщиха).Първите мигове на запознанство с детенцето ми са най-скъпоценните ,не исках да ги развалям с притеснения,изцяло се отдадох на положителната емоция да си гушна детето за първи път,да го гледам,да му се наслаждавам..Повиха го и ми го дадоха,погледнах отново към устичката му ,сега той спеше,двете половинки на горната му устна се допълваха съвършено,нужно беше само да се зашият.Взеха ми го и го отведоха при другите бебета.Беше 5 и 30 часа.Аз останах да почивам.
Обадих се на таткото,казах му ,че му се е родило живо и здраво момченце 4200кг. 51см.Той много се зарадва.В следващия момент му казах,че усничката му е заешка (тогава не заех,че не е правилно така да се нарича),опитах се да го съобщя със същия спокоен тон.Той се обърка много,пита ме дали не го лъжа,не искаше да повярва,опитвах се да го успокоя.Поговорихме още малко и затворихме.Звъннах на майка ми на и на свекърва ми,те ме успокояваха,казаха ,че това не е нищо и всичко ще се оправи.
И аз така мислех,че проблема е разрешим,все пак живеем в 21 век,време в което почти няма невъзможни неща,та в днешно време се правят дори и операции за смяна на пола,та такава операция не би трябвало да представлява голяма трудност за медицината.
После се опитах да си спомня дали не познавам някого с такава операция.Спомних си за един клиент на заведението ,в което бях сервитьорка,да имаше белег на устната,но като цяло беше симпатичен човек.Все пак красотата на един човек е и въпрос на излъчване и на чар,не само на перфектно лице.
Пак говорихме с майка ми ,разказах й за него,а тя ме попита той на колко години е.''На около 30-35''-отговорих й аз.Тя ми отвърна,че когато той се е родил,медицината не е имала такива големи възможности,каквито сега.И е точно така,кой знае сега колко незначителен белег ще остава.
Минаваха ми още хиляди мисли.
Но трябваше да мислим и за името,колебаехме ме се между няколко.Аз предложих на мъжа ми да се казва Кристиян ,кръстен на красив.Той се съгласи.
След раждането почивах 2 часа ,през 80% от времето двете акушерки и лекаря ми говореха,различни успокоителни неща: къде и кога ще му направят операцията,че е лека операция и за 2-3 дни ще ни изпишат,че белегът ще е тънък като косъм.Отговаряха и на въпросите ми"Защо...?Как...?" и т.н.Докторът дори ми разказа,как е участвал в бой пред дискотека,като млад и от тогава има значителен белег на устната,сега беше с мустаци,не можах да го видя.Пошегува се ,че и синът ми ще си пусне мустаци и проблема ще се реши:)
И така стана 7 часа,качиха ме горе в отделението.Дойде и Милен(мъжът ми) ,веднага след като влезе в стаята доведоха и Кристиян.Нямах търпение да го накърмя,той почна да сучи доста силно,това много ме зарадва.Милен бързаше да до снима с телефонът си,искаше да го откъсна за малко от гърдата си за да го снима,казах му ,че в никакъв случай няма да го направя:)Почнахме да говорим за операцията.Много се учудих колко много неща е научил само за 1 час.Той знаеше кога,къде,кой ще му направи операцията,вече беше говорил със сестра от отделението в Пловдив,тя му обяснила цялата процедура.Беше се свързал с майка за контакт от Варна,тя също много го е успокоила.
И така ,преминахме праз един труден момент от живота си.Станахме още по-силно и сплотено семейство.Кристиян е вече на 1 година,а белегът му е толкова незначителен ,че ти трябва въображение за да го видиш.
Всеки изминал ден все повече си давам сметка колко много са направили доц.Анастасов,д-р Гигов и целия им екип,за сина ми.И в момента очите ми се пълнят със сълзи,мислела съм много пъти по какъв начин мога да им се отблагодаря,но все още не съм измислила такава голяма награда за тях равностойна на благодарността ми.Нито думите нито делата ми могат да стигнат за това.Вие имате златни ръце и златно сърце,обичам ви заради прекрасната усмивка с която дарихте сина ми.Целувам ви ръка и ви Благодаря от сърце.
И така минаха 9 месеца в очакване на втория най-щастлив ден в живота ми.
Беше януари,имах 4 изпита,исках да взема повечето от тях преди да родя и за това отлагах раждането за последния момент.На 17 януари през нощта,почнах да усещам леки болки в корема,усетих,че момента е дошъл.Видях,че е 3 часа,събудих мъжа ми,казах му че болките са почнали и най-вероятно ще раждам.Имах опит с контракциите и знаех,че от първата лека контракция до самото раждане има достатъчно време,така че станах и бавно почнах да се приготвям.Видях ,че мъжа ми отново е заспал :D (винаги ми става смешно когато се сетя),събудих го.
Постъпих в болницата в 4 часа,качиха ме на втория етаж и заедно със акушерката започнахме да попълваме документите.През това време една майка почна да ражда и акушерката излетя към родилното.Аз останах на стола до бюрото и чаках...Болките ставаха все по-остри и продължителни,нетърпими.Може би минаха 5 минути,а на мен ми се сториха 5 часа.Не знаех какво да правя,знам че трябваше да легна някъде и станах,излязох в коридора и тогава усетих много силна контракция.Явно съм изревала от болка,защото акушерката изскочи от родилното изплашена.Поведе ме към пред родилна зала.Сложиха ми система,веднага усетих напъването,което знаех,че е преди раждането,казах на акушерката.Тя ме прегледа и каза да тръгваме към родилната зала.Предната родилка все още лежеше на родилната маса.Сложиха ме на леглото до нея.Настъпи суматоха: две акушерки,един лекар,една санитарка,всеки обикаляше около мен и говориха,даваха ми съвети,говореха ми....,аз затворих очи и само слушах съветите им...Изведнъж настъпи мълчание,тишина...Аз се обърках незнаех какво да правя,да напъвам ли,да дишам ли?! "Какво да правя ,да напъвам ли" "Да,да напъни силно". В следващия момент видях крачето на сина ми под краката ми,акушерката режеше пъпната му връв.
Нямах търпение да го видя...Вдигнаха го срещу мен,акушерката с спокоен и успокоителен тон ми каза "Момченце е,усничката му е цепната,но това да не те притеснява,ще го оправят лесно" подобни бяха думите й.
Понеже бях сигурна,че ще е момче не погледнах към пола му.Очи те ми гледаха към личицето му.Малко ,сладко ,бебешко личице,набръчкано от рев.Усничката му беше къдрева,но вече знаех,че не е страшно(щом така спокойно ми го съобщиха).Първите мигове на запознанство с детенцето ми са най-скъпоценните ,не исках да ги развалям с притеснения,изцяло се отдадох на положителната емоция да си гушна детето за първи път,да го гледам,да му се наслаждавам..Повиха го и ми го дадоха,погледнах отново към устичката му ,сега той спеше,двете половинки на горната му устна се допълваха съвършено,нужно беше само да се зашият.Взеха ми го и го отведоха при другите бебета.Беше 5 и 30 часа.Аз останах да почивам.
Обадих се на таткото,казах му ,че му се е родило живо и здраво момченце 4200кг. 51см.Той много се зарадва.В следващия момент му казах,че усничката му е заешка (тогава не заех,че не е правилно така да се нарича),опитах се да го съобщя със същия спокоен тон.Той се обърка много,пита ме дали не го лъжа,не искаше да повярва,опитвах се да го успокоя.Поговорихме още малко и затворихме.Звъннах на майка ми на и на свекърва ми,те ме успокояваха,казаха ,че това не е нищо и всичко ще се оправи.
И аз така мислех,че проблема е разрешим,все пак живеем в 21 век,време в което почти няма невъзможни неща,та в днешно време се правят дори и операции за смяна на пола,та такава операция не би трябвало да представлява голяма трудност за медицината.
После се опитах да си спомня дали не познавам някого с такава операция.Спомних си за един клиент на заведението ,в което бях сервитьорка,да имаше белег на устната,но като цяло беше симпатичен човек.Все пак красотата на един човек е и въпрос на излъчване и на чар,не само на перфектно лице.
Пак говорихме с майка ми ,разказах й за него,а тя ме попита той на колко години е.''На около 30-35''-отговорих й аз.Тя ми отвърна,че когато той се е родил,медицината не е имала такива големи възможности,каквито сега.И е точно така,кой знае сега колко незначителен белег ще остава.
Минаваха ми още хиляди мисли.
Но трябваше да мислим и за името,колебаехме ме се между няколко.Аз предложих на мъжа ми да се казва Кристиян ,кръстен на красив.Той се съгласи.
След раждането почивах 2 часа ,през 80% от времето двете акушерки и лекаря ми говореха,различни успокоителни неща: къде и кога ще му направят операцията,че е лека операция и за 2-3 дни ще ни изпишат,че белегът ще е тънък като косъм.Отговаряха и на въпросите ми"Защо...?Как...?" и т.н.Докторът дори ми разказа,как е участвал в бой пред дискотека,като млад и от тогава има значителен белег на устната,сега беше с мустаци,не можах да го видя.Пошегува се ,че и синът ми ще си пусне мустаци и проблема ще се реши:)
И така стана 7 часа,качиха ме горе в отделението.Дойде и Милен(мъжът ми) ,веднага след като влезе в стаята доведоха и Кристиян.Нямах търпение да го накърмя,той почна да сучи доста силно,това много ме зарадва.Милен бързаше да до снима с телефонът си,искаше да го откъсна за малко от гърдата си за да го снима,казах му ,че в никакъв случай няма да го направя:)Почнахме да говорим за операцията.Много се учудих колко много неща е научил само за 1 час.Той знаеше кога,къде,кой ще му направи операцията,вече беше говорил със сестра от отделението в Пловдив,тя му обяснила цялата процедура.Беше се свързал с майка за контакт от Варна,тя също много го е успокоила.
И така ,преминахме праз един труден момент от живота си.Станахме още по-силно и сплотено семейство.Кристиян е вече на 1 година,а белегът му е толкова незначителен ,че ти трябва въображение за да го видиш.
Всеки изминал ден все повече си давам сметка колко много са направили доц.Анастасов,д-р Гигов и целия им екип,за сина ми.И в момента очите ми се пълнят със сълзи,мислела съм много пъти по какъв начин мога да им се отблагодаря,но все още не съм измислила такава голяма награда за тях равностойна на благодарността ми.Нито думите нито делата ми могат да стигнат за това.Вие имате златни ръце и златно сърце,обичам ви заради прекрасната усмивка с която дарихте сина ми.Целувам ви ръка и ви Благодаря от сърце.
Коментари