13.3.2010 г. 12:09:30
Весела Коледа,гражданино Кен!
Сподели
12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris Весела Коледа,гражданино Кен! Сподели 12 февруари 2010 г. в 22:58 | Редактирай бележката | Изтрий
Има едно място.Едно измерение,едно състояние,където сме малки и отчаяно викаме за помощ.Там се борим със себе си или за да спасим себе си,егото,разума,тялото,чес та,близките,сетивата и душите си.Това място съществува,толкова скрито и същевременно така реално,както реален може да бъде само животът.На парадният вход се мъдрят надписи ,които без очила не бих могъл да разчета.ОП.Един момент!Да !Сега ги виждам ясно-Болка,отчаяние,унижение.Ако човек съзнателно не се вглежда,а просто подминава,захапал сутрешната баничка,бързайки на път за работа,няма начин да открие този паралелен свят.Рано или късно обаче той започва да те търси сам,,докато не те спипа и не те пита -Как си?Просто те захапва за гърлото,
Докато си пием сутрешното кафе,а в главите ни се прожектират филмите за нашите мечти,страхове или пък представата,че животът има някаква посока,а ние стискаме тази измислица толкова здраво,че чак ръцете ни са посинели.Докато изживяваме моментното щастие,за много породено просто от липсата на нещастие-един друг свят тупти под нас.Аз го наричам -ДУпКАТА.Там усещаш как краката ти са не просто стъпили ,а впити в земята.Там всяко вдишване си струва,съмненията изчезват и като че ли нямаме нужда от очила,защото истината е достатъчно голяма и се вижда от далеч.
ДуПката може да бъде всяка болница,улица,бойно поле ,черният пазар.Обратната страна,огледалният образ,в който сме нищо повече от ходещи парчета месо с различни дрехи и прически,…………Е!!!!!-Тъкмо там срещнах Дядо Коледа.
Срещнах го толкова случайно,колкото и случайно попаднах в ДуПКАТА.Също както Алиса се гътнала в дупката на заека.Когато влязох там за първи път,все едно някой ми заби силен шамар.”Мамка му!”-казах си”Виж какви кенефи имало на тая планета,братко”ДуПКАТА в конкретният случай беше нещо средно между кланница и транжорна.Тук цареше вечна зима,а миризмата на кръв и мърша направо ме побъркваха,Но както казват английските шопи -But anyway.Завързаха синджирът ми на една от многото фабрични линии,които тракаха и повръщаха говеждо като невидели.
Тогава го видях за първи път,На живо.С малки изключения беше същият както в представите ми от детството.Да !Това беше той,прозрението ме осени като сто грама мастика рано сутрин.Дядо Коледа!!!!!Разхождаше се между линиите,усмихнат,метнал пълният си чувал на рамо.С бяла средно дълга брада,румени бузи,,светла кожа,едър и с не много голямо шкембе,той беше просто машина за убиване.Не можех да повярвам,допреди малко се разхождах из полето и говорех със слънцето,и изведнъж задникът ми се пържи в тоя смрадлив ад при един градус по целзий(парадокс),а Дядо Коледа си разнася шибаният чувал натъпкан до пръсване с кървави найлонови пакети.Казваше се Кен.
Оказа се че работим един до друг.Всъщност той разпорваше големите торби със кървясала кравешка анатомия,а аз доразпарчетосвах с нож брутално бедното добиче,което вече щастливо и свободно се шляеше някъде из Вечните ловни полета.
Мамка му!Кен беше наистина едро копеле.Облечен бе в до скоро бели дрехи,напоени вече с кръвта,която пръскаше навред и се стичаше главно върху нас и студеният циментов под.На върхът на носът му винаги блестеше една червена капчица,на която той не придаваше никакво значение,улисан в работата си.Като го гледах ми се струваше че само по задникът си нямаше кръв.Носеше зелени гумени ботуши и зелена гумена престилка,омазана с кръв каска на главата и слушалки,които предпазваха ушите му от адският стон на машините.Ухилен до уши ,понякога“добрият стрец” ме зяпаше право в очите и сякаш питаше-”Какво искаш за Коледа Ханибал?Беше ли добро дете?Точи ли си ножовете редовно?”
Всеки ден след работа сваляхме кървавите парцали и се превръщахме в нормални граждани ,ходещи по улицата,седящи на някоя пейка или пазаруващи в магазина.Кен си оставаше същият.Дегизиран Дядо Коледа.Но не на мене тия ,аз вече знаех истината.Обличаше карирана работническа риза а проклетите ботуши сваляше едва когато се прибере при джуджетата и Снежанка.Прическата му беше ала Арнолд Шварценегер в “Хищникът”,и въпреки приветливият му вид и благото изражение,никой не изгаряше от желание да го закачи.Когато излизахме на паркингът,имах чувството,че ще го видя как се мята в шейната с проклетите елени и как със смях се омита някъде към звездите,на майната си…….
Той караше един очукан Форд комби.
Дълго рязахме крави.Дори си мислех че сме направили на пържоли всичкият добитък на Кралицата.
Той не говореше много,още повече с всекиго.Аз също не говорех много,още повече с всекиго.Честно казано беше малко луд и в случаите ,когато избухваше, върху мен ,от небето започваха да валят десет-петнайст килограмови бутове и плешки.Не го харесваха,мене също.То така се случи,бяха ни вързали един до друг.Даа!Бая крави нарязахме с него.Е!За всичкото това време той си остана мистерия .Имах чувството,че изкупва някакъв грях в тая тъпа кочина.Тръгваше си от работа -ей така,изведнъж,точно когато не трябва,точно когато никой не очаква.Когато ме питаха къде е аз естествено никога не знаех,но вътрешно подозирах.Да!!!Той си имаше други занимания.Работилница за магии.Коледа наближаваше,децата си чакаха скапаните подаръци.
Веднъж го срещнах в “оръжейната”-там където,се държаха и почистваха ножовете,синджирите и ризниците от спомена за младите теленца твърде рано поели пътя към своят животински рай,без да опознаят големият бял свят.Стоеше като статуя и зяпаше една димяща локва на пода.”-Как си Кен?”питам го.А той-”-Виждаш ли онази голяма черна дупка в пода?”-Но това е просто локва Кен!”-казвам аз.”-Нее,не е локва братко”-без да отмества поглед отговаря той”-Знаеш ли колко е дълбока,а?Колко дълбока е мамка и!Мисля че това е изход.Да това е изходът.”.”-От къде Кен?-питам аз “–От Ада Ханибал.От Ада!!!”
Никога не ми разказа как е попаднал тук,не говореше за себе си ,нито пък аз и точно това правеше комуникацията между нас възможна.Трябва да призная ,имаше добро чувство за хумор.Веднъж дойде при мен с дяволито изражение и ме попита -какви задници харесвам.Аз му викам-”Кака какви?Женски ,разбира се!”–Не бе!Какъв размер?Е.Ами показах му приблизително с ръце.Той извади една рулетка и тръгна между линиите,където работеха предимно жени.които опаковаха месото.От далеч виждах как съсредоточено ги опипваше и с вещо око на познавач им мереше задниците.Това естествено предизвика голяма паника ,както на полски ,така и на български,но нямаше как да бъде спрян .Десетина минути по късно,се зададе,видимо доволен,поставил гордо пръст върху едно деление на рулетката.”–Намерих я!Виж!Ела де те запозная ,момчето ми.”
Така ми мина времето в ДуПКАТА.Отдавна бях престанал да вярвам в чудеса.В случая за мен нямаше никакво съмнение.Вече знаех с какво се занимава Дядо Коледа,през времето когато бизнеса с подаръци е в застой.Знаех тайната,и се чудя защо, ме остави жив.Знаех ,как се казва,как си изкарва парите,дори ми показа и снимка от казармата.
Един прекрасен ден той изчезна.Просто не дойде на работа.Не го видях никога повече.Не чух нищо,но и никой не попитах.Знаех че е минал през онази дупка в пода,че е открил изхода към нашият свят.Представях си как облича тайно онзи червен костюм и сърфира нощем сред звездите.И макар че има едно място,където сме просто ходещи парчета месо с крайници,дрехи и различни прически,където е вечна зима и сърцата ни се свиват от студ.Точно там се случват чудеса и ако не се вгледаш съзнателно няма как да ги забележиш,докато един ден не те потупат по рамото с въпроса-”–Какви задници харесваш?”
Весела Коледа,гражданино Кен!
Pastor Kris
Коментари