12.12.2008 г. 08:27:38

   Часът е 7.30..., и даже минава. Препускам забързано по влажните улици, внимавам да не се подхлъзна. Дано не закъснея за работа. Оглеждам се суетно във витрините. Магазините са още пусти, но иззад стъклата се усмухват бледи манекени. Какви дрехи, пълна, тотална безвкусица...Качвам се в автобуса, а там всеки се блъска в другия, проправя си път до мястото зад кабината на шофьора или до някое с единична седалка. Чудя се какво означава това, дали подобен стремеж е израз на борбеност и воля, все качества, които биха послужили някому в най-различни ситуации от живота или просто израз на нахалство и ниска култура. Ако е първото, то тогава каква съм аз. Някакво си слабо, безволево крехко създание. Или какво...Възпитана...Отстъпчива...Какво означава това? Възпитан е равно на слаб. Винаги!!! После музиката, носеща се от шофьорската кабина откланя вниманието ми от тези мрачни мисли. Звуците от ориента, подсвиркването на шофьора, псувните, клаксоните.....

   И този път успях да стигна на време. Но колежките пак са ме изпреварили. Те идват поне с половин час по-рано на работа, на раздумка и за по 2-3 цигари. Гледам да не се цепя от колектива. Паля цигара, но не знам какво да кажа. Все ме питат, защо толкова съм мълчала. А аз си знам, че не съм от мълчаливити, ама никак. Но защо напоследък все си мълча??? Редят се теми след теми, за учличното движение, за това кой какво е сготвил за вечеря, за лошите си мъже...Най-накрая някоя спомена колко хубав филм била гледала. "И аз!!!" - възкликвам най-сетне. Всички се обръщат към мен и чакат да кажа какво толкова съм гледала, дето най-накрая да ме извади от дълбокото мълчние. "Ами...един испански...много е различен от другите...всякакви странности, които те карат да се замислиш..." И пак си замълчавам. Някои колежки ме поглеждат изпитателно, вторачват се в мен, а аз не знам колко повече да замълча от това. Та в близките 2-3 часа ни дума не отронвам. Влизаме по стаите си. Някой пуска радиото, пак на онази станция, с тазгодишните музикални хитове. Веднъж опитах да се слуша "Ретро радио", друг път "Радио 1", "Rock", но все безуспешно. В почивката искам да си поговоря с някого. Но няма как да стане това. Всичко онова, което бих казала не се съвместява с настоящите разговори. А как искам да си поговоря с някой, да се смея, да се забавлявам.

   И това е всеки ден...всеки ден...И после пак си мисля, че трябва да променя нещо. Защото това тук не е моето място, не е моята среда, не са това хората, които да бъдат мои приятели или поне малко близки. Та как иначе, нали прекарвам повечето време с тях, отколкото със семейството си...

   И с приятелите е така...Пак не се уцелваме. Понякога си мисля, че проблемът си е в мен. Но не съм чак толкова странна, даже понякога съм банално обикновена. Истината е, че не съм попаднала в точното време и на точното място. Къде се крият моите приятели, къде се намира онази работа, за където няма да бързам, а ще се нося.