.

I

“Асансьорът тръгва нагоре след 5 минути ваше време”, казва механичен женски глас почти в ухото ми. “Всички души да заемат мястото си”, продължава гласът с интунация на умрял мармот. Чувството, че познавам този глас много добре, погаделичква за няколко секунди съзнанието ми и отминава като лек полъх на вятъра.
Поглеждам нагоре. Стъкленото здание, съставено от кубове и напомнящо ми на структурата на огромен кристал, гледан под микроскоп, се губи някъде високо в облаците.
Хората около мен зажужават развълнувано. Механичните врати на асансьора се отварят. Знам къде ще отида ако направя крачка. Имам моментен проблясък - “Всичко е черно. Вижда се само силует. Мъжка ръка гали нежно голата ми гърда. Зъби се впиват в мекото на ухото ми. Усещам топлина.”

Почти всички около мен са се качили на асансьора. “А, не. Не на мен тея”, си измърморвам под нос и се обръщам, правейки една единствена крачка. Пропадане.

Събуждам се в леглото си. Потна. Събрала всички чаршафи на топка. Лаптопът ми шуми тихо. 3.42.
Тогава часовниците започват да тиктакат.

II

Сутрин е. Горчив, почти неприятен вкус на кафе в устата ми, ми напомня, че съм смъртна.

В някоя друга вселена десетки часовници отбелязват в един глас 22:22. Чувам ги отчетливо.

Червено. В моята вселена усещането за червена пелена, която се спуска като топъл майски дъжд, поглъщайки всяка частица от личността ми, се засилва.

Той се суети около поредния повреден часовник. Облечен е в костюм от 60-те с червена подплата. Дясната му ръка, на която липсва безимения пръст, сръчно наглася едно зъбно колелце. Вселената започва да работи по-гладко. Някъде се чува щастлив детски смях.

III

Вървя през нощна София. Въздухът има вкус на пролет и очакване. Тихо се наслаждавам на мозайките образувани от светещите прозорци на сградите.
Вървя сред влюбените двойки, насядали в парка. Аз съм крадец на емоции. Провирам се изкустно, като котка, сред споделените им чувства и взимам по-някое парче за себе си.

Усещам я как се движи зад мен. Безименната жена (познавам я от някъде). Чувствам как черната й рокля тихо пъпли по парковата алея. Не се обръщам. Страхът забързва крачките ми.

Момче и момичето, които се изпречват на пътя ми ме спасяват. Тя е с шарен костюм на цветя, а той държи колело. Чувство на несигурност. “Харесва ли ме?”, се питат и двамата. Протягам се с мислена ръка и отстранявам страха. Той се усмихва и я прегръща през рамо, а аз съм малко повече човек.

Старите статуи в парка започват оживен диалог с мен.

IV

Мъжът с отрязания пръст се суети в таванската стая. Следобедното слънце прониква игриво през големия кръгъл прозорец на тавана. Широко легло е поставено в единия ъгъл, а над него е опънато красиво, яркочервено слънце. Димът от ароманти клечки създава причудливи образи във въздуха “Ще ти хареса”, казва той на празната стая и отива да провери защо часовниците жужат нетърпеливо..

“Червеното е самотен цвят”, си мисли тя, докато отпива от евтината водка на стария бездомник, с които туко що се е запознала. Мъжът, чиято кожа е придобила цвета на започнала да гние круша, а очите гледат мътно в някой друг живот, понечва да й поиска пари, но един директен поглед стига за да разбере всичко. Тя е като него - сянка сред хорските емоции. Това е последната водка в живота му. Няколко часа по-късно той заспива в едно малко безистенче на ул. “Малко Търново”, а сърцето му спира завинаги. Бездомникът умира в съня си.

V

22:22. Времето наближава. Мъжът със сакото от 60-те години си подсвирква под нос, докато сглабя красив ръчен часовник с инкрустирани инициали “L&B завинаги”. Часовникът плахо проработва, после набира сили и тиктакането му весело се включва в общия хор. В щата Мичиган 22 годишния Боб най-накрая решава, че е готов да бъде баща и подарява на гаджето си от гимназията пръстен с евтин цирконий.

В банята е. Горещата вода я е прегърнала като новородено и изтрива една по една всички мисли. Капките й звучат като хор от механични часовници. 22:22. Протяга ръка и захвърля гъбата на земята, някъде в Южна Африка се срутва покрив на къща. Пострадали няма.

VI
Отива да се разходи из града.

Забавлява се с онази игра от детството - трябва да стъпва по точно определен начин на точно определени плочки. Жената, която я следва и чието име вече знае много добре, крачи открито зад нея. Момичето с червената коса не чувства страх.

Времето идва. Часовникарят, както ще продължи да го нарича през дългото време, което ще прекарат заедно - цяла вечност, непозната за човешките стандарти, проявява нетипична за него нервност.
Дъждът навън барабани по цялата къща и почти успява да заглуши звукът от милиони часовници, тиктакащи със собствен механичен глас.
22:22
Поглежда мобилния си телефон - 22:22. Безименната жена е толкова близо до нея, че има чувство, че ще я докосне всеки момент. Чува часовниците и звукът от настъпващата буря. Обръща се и стъпва на плочката пред нея. Вселените се сливат. Вижда светлина, която я заслепява. Пропадане.

Намира се пред голяма къща във викториански стил. Бурята бушува с пълна сила и я измокря до кости. Момичето не чувства студ. Похлопва на вратата с чукчето, което има форма на ръчен часовник. Мъжът с девет пръста на ръцете отваря широко. Усеща присъствието на безименната жена в трапезарията и знае, че ако проговори гласът й ще бъде с интонация на умрял мърмот. Вглежда се в безбрежно синити му очи и подава ръка за да се запознае.
“Името ми е Съдба”