страх

Седя на работното си място и  си мисля за вчера. Вчера когато споделих мечтите си  с мъжа до мен , дали ме разбра погрешно или реши че няма смисъл да ме оставя да летя и да падна от високо с разбити надежди незнам, но знам че ме засегна много , очите ми се напълниха със сълзи а душата ми се изпълни със страх сега съм все по неуверена и все по трудно пристъпвам напред. Страх ме е да продължа напред, страх ме е и да си го призная, че и аз загубих вяра в себеси. А сега дали ще успея да се преборя със страха и да покажа че и аз мога да се справя с дадените ми задачи , а мога ли ?
  Защо когато си открит към хората те се възползват от добрината и съгласието винаги да помогнеш и  изцеждат силите ти до последно а после, когато вече си им ненужен ти обръщат гръб   вместо да ти се усмихнат и да те подкрепят когато ти имаш нужда от помощ и да ти кажат усмихнато, че  няма нищо страшно да се бориш за мечтите си. Липсва ми капка наглост и самоувереност за да не бъда така притеснителна и наивна. Искам да мога да бъда като другите около мен , гледам ги как се справят с живота как се борят и макар да падат  изтупват се и продължават напред, побеждават и стават все по надъхани да постигат по високо ниво от това което имат. Гледам ги в очите и им се радвам и тайничко им завиждам, и задавам въпроса аз мога ли ? Мисля да се пробвам да опитам но вече не зная как да се държа открито и добродушно или сопнато и злобно?