Дааааа... Поне молци ако излитат от него - това поне е живот. Тъжно.

Ще те посъветвам да набереш лавандула и да я сложиш на някой от горните рафтове. А после да напълниш шкафа си с ново и шарено съдържание. Много тъжно състояние, знам - имам два такива гардероба: един в София и един във Варна. Този във Варна го напълних с бебешки играчки - много добре му се отрази. Този в София още не смея да го гледам...

...боже, боже, няма ли живи хора около теб, човек, та за шкафове пишеш?
   божe-e-eй! ((((

Професоре, приятелю, аз го разбирам в пряк и преносен смисъл. Празен шкаф - като съмотен човек.
Ето вдъхнових се за стихотворение.

Душата ми - изпразнен шкаф.
Във него беше твоят образ.
Сега те няма, даже като спомен,
и моят шкаф е днес бездомен,
и аз ридая - плач ли....
                    или скърцане на панти.

Ето от друга гледна точка:

Ако сърцето ми във шкаф затвориш,
ако залостиш в шкаф мечтите ми,
не можеш пак с душата ми да се пребориш -
молец ще стана, ще изхвръкна пред очите ти.

:)

Самотен шкаф със празни закачалки.
Изпразнен е от вещи , от предмети..
Изглеждаха проблемите ни  малки ,
а празнината никой не усети .....

Един шкаф наистина може да бъде и тъжен...Зависи с какво е пълен...

Отваряш го и от него излизат...спомени, мили моменти, но ако е изпразнен от такова съдържание е тъжен...В шкафа може да е заключена дори усмивката...

Къде отиде усмивката?

Питаш ме къде отиде усмивката? Забравих я, изгубих я някъде из старите чанти, които нося до скъсване. След тях идват в гардероба нови, но усмивката остава забравена, потънала в пепел из старите шкафове.

Къде отиде усмивката? Забравена, изгубена из старите шкафове, стои си там и чака излизане от забравата. И чака да бъде намерена, отново да бъде показана, но не като вещ показна, а искрена, нежно подкупваща, не и разкаяна.

Усмивката дори забравена не пита защо е потулена от него, човека, който забързан из своите грижи често забравя че я има и нея, усмивката, която чака да бъде намерена. Забравена някъде из старите шкафове, пълни с дрехи излезли от мода, усмивката не остарява, за нея няма сезони.

Вървя по улиците и търся усмивки, но вместо усмивки - разминаване с грижи, със замислени хора, забързани към тихи пристанища - за отмора.Техният дом е тяхната крепост. И там във свои води, далече от грижи и земни проблеми намират своето така необходимо спокойствие. Зареждат се с търпение и воля за да кажат: Добро утро! Здравейте!

И отново усмивка - весела или тъжна, пряма, но усмивка. Нека я има! Да се срещнат усмивка с усмивка. Да си кажат двете:  Добър ден! От забързаност да не забравяме че има: Добър вечер! И то с усмивка.

Затворени в кибритени кутии, забравили добри обноски, забързани за някъде от никъде забравяме за нея, за усмивката, а тя чака да дойде отново на мода.

Забързани из прозаични грижи, отправени към чупливи химери, забравили добри обноски, оставили нежни маниери - вървим някъде напред. Забързани към нови неизвестни, отправени към светли обещания, забравили стари приятели, оставили спомени мили - вървим за някъде, напред. От бързане и време не остана за озъртане и търсене на място. Забравили че и ние сме човеци, оставили се по течението за по-лесно - вървим някъде напред.

Напред - без образ и представа. Напред - без точни координати. Напред? В момент на изтрезняване разбираме, че сме там, от където тръгнахме.

И обезмисля се забързаното дишане.... и отправни точки и забрави....От много бързане вървим някъде назад.

От бързане и време не остава да открием своята усмивка. Къде отиде усмивката? Извадете усмивката от старите шкафове....

...и влезе той в шкафа,
вратата не затвори -
за да предизвика гафа,
да може и от там да спори...