Упражнения по стил
Много обичам да си играя тази игра. Изключително ми е забавно. За това искам да я споделя и с вас. Играта е много лесна и страшно весела, нарича се - упражнения по стил. Идеята за нея ми хрумна, когато четох едноименната книга на Реймон Кьоно. Та ето и правилата. Взимаме една най-обикновена случка като например обяд в ресторант:
Днес поканих една колежка на обяд. Избрах едно малко ресторантче близо до работата, като предварително знаех, че там няма да се навъртат колеги. Седнахме и поръчахме. Сервитьорът бе доста намусен и нелюбезен, а пържолата която поръчах беше ужасна. И все пак си изкарахме много хубаво. Посмяхме се и се върнахме заредени на работа. Познайте с кой имам сеща довечера?
Та нещо подобно е основата. Нарочно съм го написал абсолютно постно и безвкусно - просто факти.
Та ето и предизвикателството. Разкажете тази изтория от друга гледна точка - на готвача, келнера, дори на храната или на мухата кацнала на полилея. Развихрете фантазията си J
Успех!!!
- Алооо, чуваш ли ме сега?! Нещо прекъсна пак... Как какво? Нищо... И аз не знам защо ме покани на обяд точно днес. Да, знам, че работим заедно... Не, нямаше други колеги в ресторанта, но и да имаше, голяяяма работа. Не, не ми хареса - храната имам предвид, а и сервитьорът беше отвратителен! Е, той е забавен, да, много се смяхме. После обратно в офиса, но беше добре, де, не като сутринта, без нерви. Довечера пак ще излизам с него... Алооо, чуваш ли ме?!
Ще се опитам да разкажа случката в стил българска народна приказка :)
Мили читатели, нали се сещате вечерта кои герои ще се срещнат отново?
Един ден, под едно светлосиньо небе и едно оранжево слънце един мургав мъж с кафеви очи поканил на обяд една русокоса и синеока негова колежка. Мъжът избрал близко светло ресторантче с жълти стени и червени мушката по прозорците и с голям пъстър двор. Там по принцип не ходели техните сиви колеги. Двамата седнали на кафевите дървени столчета и си поръчали печени сини домати и зелени чушки за салата и блестящо кафеникави пържоли, които обаче дошли убито кафеникави. Сервитьорът, облечен в черно и бяло, бил намръщен до посивяване и нелюбезен до пълно обезцветяване. Добре контрастирал с двамата шарено усмихнати наши герои. Те не успели да хапнат цветущо, но зачервили бузите и устните си от смях ( и не само ;о) и после се върнали достатъчно заредени с оравжево от слънцето, синьо от небето и червено един от друг на сивата си работа.
Една вечер, под едно тъмносиньо небе и една сребърна луна, един мургав мъж с кафеви очи се разхождал с една синеока и русокоса негова колежка и от двамата струяла мека червена светлина...
Какво ми се случи днес..... Още не мога да си събера мислите. Сърцето ме боли, направо ще полудея.... Обядвам в едно семпло квартално ресторантче до работа, което повечето колеги избягват. Там е спокойно, сервитьора идва рядко, а и когато дойде не е от онези дето ти се навират и досаждат. Е, храната не е кой знае какво, но поне става за ядене. Мога да си седя в най-далечния ъгъл и да си представям и да си измислям какво ще му кажа утре сутринта, като ми поиска справката за ДДС-то...
И днес - както си седях, влезе ТОЙ - сърцето ми направо подскочи. И в следващият миг - след него влезе онази ... как да я нарека не знам.... Седяха и се гледаха и се смееха! А аз потъвах в черна бездна от отчаяние, искаше ми се да изчезна. Толкова нещастна се почувствах. Защо, защо, защо???
Сигурно и довечера ще се видят. Защо не можеше аз да съм на нейно място :(
Аспираторът, дори включен на последна степен не успяваше да поеме пушека в помещението, което сервитьорите наричаха с гръмкото име "кухня", а готвачите - деветия кръг на Ада.
Това наименование съвпадаше донякъде с името на заведението. Модното напоследък "Дантев Ад" се пръсваше по шевовете по обедно време, не заради прекрасната кухня, а главно заради евтината бира.
Мухата кацна на врата на готвача и жадно засмука избилата в изобилие по врата му пот.
"Пфу-гадост! Не мога да разбера как може на мухите Це-це да им харесва топла пот!"-помисли си мухата и излетя навън само миг преди огромната ръка на готвача да се стовари на мястото, където беше кацнала.
Прохладния двор предлагаше течности в изобилие - кеф ти пот от тъпа блондинка с аромат на Шанел, кеф ти - пот от брюнетка с дъх на теменужки!
Мухата завъртя един опознавателен кръг над главите на посетителите и като пикира умело, кацна на ръба на една чиния, от която се носеше аромат на свинска пържола.
"Хм,писна ми да пия топла мъжка пот, защо да не пийна малко екзотичен мъжки коктейл с аромат на бира?"-помисли си мухата и насочи хилядите си очни плочки към мъжа зад чинията.
Това беше предпоследното нещо, което мухата извърши в краткия си мухленски живот.
Последното беше да изкрещи наум "Айс Коууууук!" и да се строполи мъртва в чинията, вдясно от пържолата.
(след около пет минути бурно кикотене)
Ще получа инфаркт от толкоз смях, Арагорн! Направо ми оправи вкиснатото настроение тая сутрин...
Какво означава да променим стила? Най-простичко казано това е умението една и съща информация да я предадем с различни езикови средства, с различна терминология. Спомнете си, че най-разпространената класификация на текстовете включваше: разговорен стил, научен стил, официално-делови, публицистичен и художествен.
Различните по стил текстове се характеризират с определени речникови и граматически особености. Също така трябва да се разбере, че различният стил не е разказ от името на друго лице, нито пък е промяна на съдържанието на текста.
Надявам се, че с това уточнение, ще ви бъда полезна, а най-добре е наистина да се погледне откъса от книгата на Реймон Кьоно, който е публикуван в блога.
“Обичам да идвам в този ресторант, спокойно е, няма гъчканица и можеш безпроблемно и дискретно да похапнеш нещо вкусно. Хората са мили и не се опитват постоянно да те задушат. Персоналът е мил и любезен, обслужва си хората и не мисли за други неща. А готвачът е направо страхотен. Най-обичам пържолите, които прави. Стават невероятно вкусни. Може би това се дължи на факта че използва малко стара и гранявала мазнина”
Това си мислеше една средностатистическа муха, кацнала на прозореца на малкото и в миналото може би дори уютно ресторантче, където забързани чиновници се отбиваха за един бърз обяд по време на обедната си почивка. Беше знойно и горещо лято, сезонът на отпуските беше в разгара си и за това малкото ресторантче беше полупразно. Готвачът се прозя, разбърка някакво шкембе в тенджерата и бръкна в панталона да се почеше. Въздъхна с облекчение и приседна до задната врата да допуши смачкания фас, оставен там преди час. Келнерът беше седнал зад бара на една каса от бира и тихомълком отпиваше от една пластмасова бутилка в която беше замесил любимият си летен коктейл. Ментата и мастиката, смесени в прословутия “облак”, правеха този нажежен ден по-лек и прохладен. Само очите на келнера се стрелкаха над барплота, а в мислите му се таеше надежда, че няма да идват нови навляци за обяд.
В този момент в ресторанта влязоха мъж и жена. Говореха си весело и седнаха на масата до прозореца.
“Йес, ще поръчат нещо вкусно – каза си мухата – моля те човече, поръчай от онези хубави мазни гранясали пържолки”
“Тия па откъде се взеха, сега ще има да ми се лензят и свалят тука поне 2 часа. Е, най-ги мразим такива. От километри личи, че е някаква учрежденска свалка. Оставил жената в къщи да му пере и готви, а той гони да пощипва колежките.” С тези и хиляди други леко дразнещи го мисли келнерът се насочи към току що настанилите се клиенти.
- Запове’йте – каза той поглеждайки нагло нахалника, позволил си да наруши така добре обсебилото го обедно спокойствие.
- Здравейте – весело и с 24 каратова усмивка поздрави мъжът. – Ленче, какво ще ядеш? – обърна се той към обилно намазаната с грим и започнала да поувяхва колежка.
- Мииии, аз съм на диета, Геле. Че нали е лято, трябва да сме във форма – леко протяжно и с очевиден флиртаджийски тон отговори Ленчето.
- Една шопска салата и филийка хляб – каза тя на сервитьора пърхайки с миглички.
“Тая па на ква ми се праи. Ей такива най-ги мразим. Шопска с филийка – ужасът за всеки келнер. Дойдат мотат се тука 2 часа и ми седят на шопска филийка и минерална вода” мислеше си сервитьорът и разчеквайки устата си в дежурната кисела сервитьорска усмивка се обърна към Ленчето:
- А нещо за пиене?
- Ууууу да, щях да забравя, минерална вода.
“Леле как искам да ти шибна един” мислеше си келнерът докато се обръщаше към другия натрапник:
- А господинът избра ли си вече?
- Да, за мен една хубава сочна пържола с пържени картофи и голяма бира. Ама да е много студена, че гледай навън какъв е пек, стопи ми се мозъка
“Поредния глупак, дето идва тука все едно му е някаква бира скара. Меню 40 страници съм им направил, готвача е учил във Франция, а тея само пържоли, кебапчета и бира поръчват” мислеше келнерът но от устата му се отрони само “Разбира се, веднага” – докато бързешком се отдалчеаваше към кухнята.
- Кольо, шопска, пържола със и филия хляб – провикна се келнерът към допушващия фаса си готвач.
- Добре ме Мите, мама му стара, а кажи ми защо са такива говеда това българите. Защо учих аз по Францията какви ли не менджи и специалитети. Мамка му и живот. Учиш, ходиш, гледаш, конкурси, това онова, а накрая меташ само скара и кълцаш салата. Бах го и живота и работата и всички тея простаци дето не уважават чуждия труд. Ама да ти кажа въобще не ми пука, сега ще видиш как ще ги наредя.
- Стига си дуднал Кольо ми се захващай да готвиш.
- Ти на това готвене ли му викаш бе. Това който и да хванеш от улицата ще ти го върши. Голяма ли е философията да накълцаш 2 домата и една краставица и да метнеш една пържола на тигана. Не Мите, това не е готвене, това е... това е... и аз не знам какво е – ядосано кълцаше краставицата готвачът.
“Йес, биричка, пържолка... мммммм” – мухата доволно започна да кръжи из кръчмата.
“ Еееех Кольоооо, не разбра ли, че в тази скапана дупка няма как да покажеш готварски умения” мислеше си келнерът докато налишаше студената бира от машината. Изведнъж някаква муха цопна в чашата. “ти па отде се взе, проклетио” занарежда си наум Димитър и бръкна с пръсти да извади натрапницата. Обърса пръстите и понечи да я смачка, но мястото където допреди малко пърхаше мухата, в момента беше празно и само 1-2 капчици бира показвах, че там до преди малко същото това насекомо се е борило за живота си.
- Биричка, минерална вода, заповядайте – келнерът с професионални жестове постави всичко на масата и зареди приборите.
- Прочавайте, ще може ли да побързате с обяда, че все пак сме в обедна почивка и нямаме много време
- Разбира се, веднагичка.
Димитър отново се забърза към кухнята:
- Кольооо, искат го бързо. В обедна почивка били.
- А бе да им пикам на обедната почивка. Ей сега ще стане – намусено под носа си промърмори готвачът.
“Нещастници, идват и искат за 15 минути и да се наядат и напият, пък и свалките да си направят. Храненето е изкуство, също като готвенето. Трябва да подхождаш към храненето всеки път, все едно че отиваш на театрално представление. Да се облечеш подходящо, да се запасиш с достатъчно време и добро настроение и да се насладиш напълно на кулинарния шедьовър, който майсторът-виртуоз е приготвил за теб.” С тези мисли в главата готвачът извади от хладилника една опечена преди 2 дни пържола и я метна в микровълновата, а във фритюрника притопли недоядените от някакво дете преди половин час картофи.
- Поръчкатаааа! – провикна се той, чукайки по звънчето и отново се отправи към задния двор да си запали нова цигара и да псува живота и целия заобикалящ го свят.
“Ей, този Кольо този път е надминал себе си” мислеше си келнерът носейки апетитно изглеждащата и малко понамирисваща пържола с картофките и шопската салата:
- Шопска салатка, пържолка, запове’йте – промърмори той плъзгайки чииите по масата.
- Прощавайте, бях си поръчала и питка
- Аааа проща’йте мадам, но вие казахте хляб. Ние питки нямаме, само хляб, на филийки.
- Добре тогава, ще може ли да ми препечете една филийка хляб.
- Съжалявам мадам, но изключихме скарата, няма да я пускаме само за една филийка. Ако желаете ще ви я донеса ей така, натюр.
- Уф добре деее, дайте я натюр.
Мухата наблюдаваше отвисоко този разговор и търсеше най-добрия подход към пържолата. В следващия момент тя незабелязано пикира и се покри между картофите. Изчака мъжът да отреже част от това вълшебно ястие и докато той поднасяше вилицата към устата си с бръснещ полет отнесе едно огромно за нейните размери парче от пържолата.
- Пържолата е ужасна” – каза мъжът.
- “Мммм, прекрасна е “ помисли си мухата.
- Да, определено готвачът в този ресторант не е на ниво. Сигурно е учил за автомонтьор,ама понеже и това не му се отдава е станал готвач – дълбокомислено отбеляза Ленчето предъвквайки поизсъхналите краставици.
- Е, в крайна сметка това няма значение, виж колко спокойно уютно и приятно е тук. Да седиш, да разговаряш с една прекрасна и чаровна жена, пиейки ледена бира в този горещ летен ден, това е най-добрият начин да изкараш обедната си почивка – с напевен “свалячески” глас нареждаше Гелето, гледайки Ленчето в очите и поглаждайки леко пръстите на дясната и ръка
- Ооооо, г-н Караниколов, много сте романтичен – палаво отговори Ленчето.
Мухата пикира за 2ри път. Цялото и съзнание бе обзето от пържолата.
- Геле, сега трябва да бързаме за работа, пък и в този ресторант нещо не ми е романтично. Айде довечера да ме заведеш на кино и на пицария, пък после да отидем да потанцуваме.
- Ооооо, Ленче, попаднала си на правилния човек. Аз съм страхотен танцьор.
Мухата сдъвка поредната порция пържола и направи заход за третото си спускане. Този път реши да атакува обекта откъм плота на масата, защото придвижването между картофите и беше далеч по-трудно.
- Келнер, сметката – провикна се високо Караниколов, а тихо и с лукава усмивка поклати глава по посока на ленчето – ще ме вкараш в грях тиииии, ще ме вкарааааш. Ама ще ти покажа аз какъв страхотен мъж е Геле Караниколов.
Мухата почти стигна до ръба на чинията, когато някакъв юмрук се стовари с всичка сила отгоре и, а последните и мисли бяха” Ето, граби с пълни шепи от живота, че никога не знаеш кога ще те цапардоса съдбата”. Тя умря щастлива със следи от пържола по пипалата.
- Мамка ти и муха – просъска келнерът и веднага променяйки тона подаде сметката на Караниколов. – моля, заповя’йте сметчицата. Мерсим и пак заповя’йте!
- Непременно – навъсено отговори Геле, плати сметката до стотинка и с кисела усмивка хвана Ленчето за ръката и леко пощипвайки я двамата напуснаха с хихикане ресторанта.
- Да пукнеш дано – просъска келнерът отнасяйки недоядената пържола към шалтера за мръсни чинии.
Стовари чиниите на плота и приседна отново на касата за бира отваряйки преполовената бутилка с райското облачно питие. Навън слънцето напичаше така, че камъните се пукаха, а Кольо и Митето вече придремваха и само се молеха никой повече да не наруши импровизираната им сиеста.
- Ей, момчета, хранааааааааааааааа!!!
Рояк мухи влетя през вратата и взе на абордаж недоядената мазна и гранясала пържола.
-О-о-о, Лорде, къде си се понесъл попита келнера с весела усмивка виждайки новодошлия висок и дългокос младеж, над чиято глава прелетя и мухата.
- Спрягам глагола шматколясвам се със небачкателни елементи и скучаещоиздивяващи интонации. Само не ме карай да го повтарям, щот не'а да мога. Идвам да те видя, да ти подосаждам, да ти направя малко оборот, стандартните неща. - бъбреше весело младежа с полу-делови, полу-шеговит, полу-антиопределим тон, сядайки на масата на келнера.
- Бира? - попита келнера, ставайки и запътвайки се към бармана.
- А-а-а, не. В последния месец се опитвам да вляза малко във форма. Дай една кола, ама мно'о студена, даже ако има ледени кристалчета като мастика ке го считам за бонус.
Келнера се засмя, и каза:
- Ако настояваш на кристалчетата може да ти сипя малко мастика в колата, ама ш'ти ги 'фана кат' две поръчки.
- По принцип държа на температурата, кристалчетата може ако са промоция от заведението.
Келнера тъкмо се канеше да отговори, когато млад мъж и красиво момиче влязоха в заведението и седнаха на масите. Занесе бързо поръчката на Лорда, каза му, че ей сега се връщал и се запъти към младата двойка да им вземе поръчката. Лорда си наля малко кола в чашата с маниер, който подсказваше че явно е свикнал да налива бира...
Келнера отиде при двойката подаде им менютата постоя малко при тях, записа си поръчката, отиде да остави листчето на бармана и се върна на масата при Лорда, който междувременно беше извадил един шурикен и си го въртше по масата.
-Тия дЕца ш' са изядат с поглед, кажи на готвача да побърза с манджата - леко усмихнато каза Лорда, сочейки с очи към младата двойка, докато келнера се настаняваше на стола си.
- Бе да се ядат бе, дреме ми на детеродния орган, оня гей скапан Иванов само ми реже заплатата за щяло и нещяло, и колкото и културно, възпитано и т.н. да се държа с клиентите, все не било достатъчно учтиво, все ми мрънка, ама т'ва, ама онова, ама я ми го ... отзад...само да мине тая седмица и се махам оттук и ако ще гръм даа го удари, хич не ме е еня, даже ше пОчерпа...едвам се сдържам да не го удуша, ша знайш...
- А-а-а незнам, ти си знаеш, но ако ти потрябва професионална помощ, знаеш как да ме намериш - Лорда бе присвил пръстите на лявата си ръка и замслено се вглеждаше в ноктите си, докато с дясната премяташе шурикена между пръстите си.
- Благодаря за предложението, ама знаеш, че в това отношение съм като теб - сам си оправям работите. А ти още ли се мъкнеш с тез тенекии.
- Мхм, предпочитам да ги мъкна и да не ми се наложи да ги използвам освен да си срежа конец на панталона или за отверка, отколкото да ги забравя и да ми потрябват за сериозна работа.
Отново отговора на келнера бе възпрян, този път от гласа на бармана, който го извика да отнесе поръчката. Междувременно в помещението се бе размирисало силно на скара и мухата обикаляше помещението извършвайки мухешкия елемент на човешкото точене на лиги.
-Донеси ми още една кола, докато не си седнал - каза Лорда на запътващия се към него келнер. Последният му донесе колата и мълчаливо седна до него. Двамата замислено се загледаха в хранещата се двойка, която сравнително бързо приключи с обяда си, дали защото бързаха или по някаква друга причина, никой от двамата седнали мъже не разбра, а явно не ги и вълнуваше особено. Май единствения който се вълнуваше от нещо, освен двамата влюбени беше мухата, която няколко пъти правеше опити да кацне върху храната, но тъкмо пуснала хоботчето си в действие нечия ръка я принуждаваше да отлети. Най-накрая младежът повика келнера, който предвидливо си взе кочана, и когато го попитаха за сметката, просто тегли чертата отдолу, направи няколко сметки наум, написа общата стойност, откъсна листчето и го остави на масата. Младежът го погледна, бръкна в джоба си извади няколко банкноти и една шепа монети, остави точна сметка стана, хвана момичето за ръка и двамата се запътиха към изхода. Келнера прибра парите и се зае да разчиства масата, което бе като покана за мухата да кацне на една от чиниите още докато я носеха към бар-плота.
Бармана се появи със закъснение да вземе мръсните блюда, което явно бе достатъчно на мухата да попреяде и леко мързеливо тя се насочи към стената с цел да почине малко. Видя някакво петно на стената, което бе от черни и бели петна и червено кръгче по средата. Кацна ан един от белите сектори и се зае мързеливо да го опипва. Изведнъж усети някакво изместване на въздуха и докато реши дали да избяга или да стои нещо наполовина я разсече, наполовина я размаза и последното нещо което чу бе на човешки език:
- Знаеш ли, че принципно мухата има около 100 000 пъти по-бърз рефлекс от човека... - казвайки това Лорда лениво се изправи и се зае да измъква шурикена си, - а тази е първата, която киацва на дарц на половин метър от мен... - продължи той, докато го избърсваше в една салфетка и после седна и продължи да си играе с него.
- Изруд, мно'о си добър.
- Разстоянието беше половин метър, пък и дори и от такова разстояние, колкото ще да съм добър, шанса да я улуча през средата е не повече от 30-40%, тъй че си беше повече късмет, и още повече простотия да се навия да метна по нея - каза с усмивка дългокоското и изведнъж лицето му придоби сериозен вид - Само едно нещо неразбрах.
- Какво!? - сбърчи вежди келнера.
- Тия двамата, както се ядяха с поглед, дали ще изтраят додовечера или още сега ще се изплющят в някоя тоалетна. - Лорда говореше с абсолютно спокоен и делови тон сякаш ставаше въпрос за теглене на много голям заем от банката.
При тези думи келнерът просто направи една отчаяна физиономия, която я няма и във холивудска осмокласна сапунка, направи някакво неопределено движение с лявата ръка пред лицето си, сякаш опитвайки се да каже цялата Илиада с едно движение всички думи наведнъж с езика на глухонемите, сетне си подпря брадичката с нея, псотави дясната си ръка пред лявата и потропвайки с пръсти по масата, гелдаше замислено Лорда и се чудеше този път какво аджаба да му отговори...