Синьо

Апокалипсисът винаги идва на време. По разписание. Като нощния влак за Бургас.
Точно в 22:40, а краката ми сами ме носят по перона, докато преследвам несъществуващия син път, изографисал цялото му тяло.

Чакам съседите да заспят, за да спрат да навират  в очите ми, светещите си в неоново, проблеми.

Тялото ми плавно се носи в басейна, който отдавна няма синия цвят на очите му. Ордите балончета, които чинно следват движенията ми, тихо нашепват само една дума “Тръгни. Тръгни”.

Падам на забавен каданс. Виждам как мозайката на паважа се приближава към главата ми. В света настава паника. В главата ми е празно пространство.

Тялото ми е карта. Криволичещ, кървъв път, който започва от средата на прасеца, син остров от болка точно над коляното, преливащо розово езеро на вътрешната страна на бедрото. Стоя и чинно, с упоритостта на доживотна присъда, дълбая голям черен X, точно под пъпа.
После пускам писмото в дълбокото море, изпълнено от поредения парад на медузи.
Синьото тръгва бавно по моите вени.