Синът на слънцето ( приказка или опит за такава)

Имало едно време една жена,която много искала да има детенце. Посъветвала се със старата знахарка от селото, но тя не успяла да и помогне.Молила се на всички сили, но само от Слънцето получила отговор:
-Ще родиш син.Но не обикновено дете.Той ще бъде мой син и ще го взема при себе си,когато реша.
Разплакала се жената, но се съгласила, толкова силно желаела рожба.
Родил се Слънчевият син.Растял силен и красив.Неомъжените моми в селото въздишали по зелените очи, светлите коси.Омъжените невести се надявали тайно първите им деца да приличат на него поне по смелост и ум. Станало време за женене, но момъкът не искал никоя от селските девойки. Стрували му се обикновени, в тях нямало  очарование.Били недодялани, донякъде груби. Липсвала им нежност.
Попитал  знахарката къде да търси жена,каквато иска, а тя му отговорила с думите:
-Помни,понякога за истинската любов се плаща прескъпо!
-Бих дал всичко,което имам -земите,къщата,конете...Само да я намеря.
Старицата се усмихнала и посочила пътя.
Вървял три дни и три нощи момъкът и стигнал едно езеро навътре в гората.Било пълнолуние. Решил той да спре да си почине.Легнал до едно дърво и вече почти заспивал,когато от езерото с бавна стъпка излязла девойка.Дългата черна коса прикривала голото тяло.В нея били преплетени полупрозрачни блестящи сребърни нишки.Очите - светлокафяви, се усмихвали нежно. Тя се приближила до момъка, а той,мислейки, че сънува, разтъркал очите си.Но красивото момиче не изчезнало. Седнало до него, той положил глава в скута и, тя го завила с косата си и така заспали.
На сутринта от нея нямало и следа.Дълго я търсил момъкът,но трябвало да се връща в селото.Много променен се завърнал. Нямало я усмивката вече, нямало я енергията, сякаш нещо било изпило силата му и той бил все замислен.Майка му, притеснена,  отишла при знахарката.
-Не се безпокой- казала тя. Той е открил любовта.
Месец по-късно момъкът пак тръгнал натам , по пълнолуние.Дълго чакал до езерото и най-накрая девойката се появила.Приближила се до него, а той хванал ръката и :
-ЕЛа с мен!Обичам те!
Девойката поклатила глава.
-Не мога.Ние не принадлежим на този свят.Ти си син на Слънцето, аз дъщеря на Луната.Нашият свтя е небесният. Ще дойдеш ли ти с мен?
Момъкът кимнал и девойката го повела по лунна пътека нагоре към небето.
На сутринта първият слънчев лъч нежно погалил лицето на майката,която чакала сина си на прага.