Русалка

Сърцето ми се свива от ... не ми стигат думите...
Искам вкъщи! Боже, толкова много искам да си отида у дома!
Едва сега осъзнавам драмата на малката русалка - не от болките в новите крака от разделената опашка, не от това, че не може да изрази любовта си и да бъде разбрана. Драмата е, че може да бъде само в единия, или само в другия свят. Само с принца или само със семейството си.
Моят принц би ме последвал (може би) по пътя към морето, но какво мога да му предложа там сега? Рационалната страна на живота се сблъсква с интимните ми копнежи. От сблъсъка нещо кърви... ще спре ли, Господи да боли някога? Ще се науча ли да гледам снимки на брега на свечеряване, без да се присвивам вътрешно?
Изпитвам угризения, че не мога да бъда истински щастлива с мъжа, когото съм избрала. Казвам си, че домът е там, където е сърцето и че не е важно къде живеем. Само че изглежда сърцето ми е... Подсъзнателно усещам, че домът ми е там, сърцето ми е там.
Какво да направя?! Как да го направя?!
Как да уредя подробностите?! Ако направя така, че все пак, подредим материалната страна на нещата, дали мога да го откъсна от неговия свят?!
Не знам. Много ме боли. Не е носталгия. Просто порив към изгубената свобода.