Разговор с другото ми Аз

Обърни гръб на залеза, за да не изгаря очите ти, и тръгни в противоположната посока. Все има някакъв път, който мълчи и умислено чака своите пътници. Не знам накъде води, но при всички положения е далече от залеза. Във всеки смисъл, за който се сетиш. Днес слънцето залязва в червени облаци, така, че си вземи връхна дреха – утре ще е ветровито, но не ми се вярва да завали. Дано да стигнеш, закъдето си тръгнала, преди вятърът да е довял пролетни бури.

Човекът все върви нанякъде. Понякога залезът го издърпва към себе си, друг път тръгва на изток само за да види изгрева....Слънцето ли определя пътя ни?

Сега ми се иска просто да повървим. Да усетим прахта по косите си, да се уморим от вечно недостижимия хоризонт, да помълчим – защото не намирам какво да кажа, а ти изобщо не обичаш да говориш... Иска ми се да послушам как си говорят птиците. Изглежда, са ...доволни? Или не? Не съм чувала щастлива кукувица – все ми звучи самотно.

Мълчанието не е лошо. Не е и добро. То е пустота. Не намерих това, което търся. По- добре ще е да помълча и да потърся нещо друго. Защото вероятно това, което търся, е напълно несъществуващо. Тъжно е – но така изглежда. Ако търсех неразбиране, щеше да е лесно. То се намира на всяка крачка. Вероятно без да искам, съм намерила нещо, което не търсех – копчето на клавиатурата, което задейства човешката ненавист. Затова, дай да не експериментираме повече.

Спомних си как се лекува болка – не грип, не вода в коляното, а простата и ежедневна болка, която минава през дълбините на очите и натежава някъде над сърцето. Лекува се с дългата сива лента, която води в посока, обратна на залеза. Там винаги има нещо, което не ме чака. Така, че – тръгвай и дано пътят ти те отведе там, където отиваш. Но гледай да се върнеш до празниците, защото винаги ми липсваш. Не си по- добрата ми половина, но все пак си някаква половина. А къде съм смотала онази риза за път – нямам никакви спомени...