Прости ми, простено да ти е…
… или какъв смисъл влагаме в понятието „прошка”?
Още вчера ми се прииска да предизвикам дискусия, свързана с настоящия християнски празник. Да споделим искрено какво мислим за прощаването – кое го провокира и какви са очакванията ни, след като сме простили някому? Какво е прошката и защо прощаваме? Кое можем да простим ние, несъвършените, допускащи ежедневно всевъзможни грешки, човешки същества, и кое – не? Има ли принципно непростими неща и кои са те?
Накратко: да се опитаме да очертаем границите на толерантността* при прошката или казано по друг начин – коя е мярката в същия този контекст?
Не зная дали някой би имал желание да се включи с мнение, но така или иначе, поставяйки тези въпроси, е редно да им дам отговор. Темата не приключва актуалността си с изтичането на празника, защото това е една от най-деликатните, вечни и общочовешки теми.
Въпрос: Кое провокира прошката?
Отговор: Желанието ми да съживя един минал момент, когато са били добри, успешни и спокойни отношенията ми с човека, с когото впоследствие сме се наранили. Надеждата, че всеки си е направил съответния извод и че след прошката ще бъдем по-внимателни един към друг.
Въпрос: Какви са очакванията ми след прошката?
Отговор: Новият старт ще предизвика промяна към по-добро. Онова истинско, искрено „по-добро”, което ще бъде знак, че стремежът към духовно пречистване е двустранен. То ще ни влее сили, които да вложим в значими дела. Може да е някаква частица положителна промяна, но тя е ценна сама по себе си заради градивното в нея.
Въпрос: Какво е прошката и защо прощаваме?
Отговор: Прошката е шанс да се излезе от задънената улица. Прошката е надежда, че нещата са поправими. Прошката е компромис, който се надяваме да е разумен и правилен. Прошката ни дава спокойствието, което ни е нужно, за да живеем в мир и хармония с другите и със себе си.
Отговор: Прошката е шанс да се излезе от задънената улица. Прошката е надежда, че нещата са поправими. Прошката е компромис, който се надяваме да е разумен и правилен. Прошката ни дава спокойствието, което ни е нужно, за да живеем в мир и хармония с другите и със себе си.
Въпрос: Кое можем да простим ние, несъвършените, допускащи-ежедневно-всевъзможни-грешки, човешки същества, и кое – не?
Отговор: Неволните грешки лесно се прощават. Макар и силно да ти се иска, трудно е да прощаваш, ако те е страх, че доверието е силно подкопано и че след прошката може отново ще бъдеш наранен и излъган. Безпринципно и унизително за самия теб е да прощаваш всичко и винаги, нали?
Въпрос: Има ли принципно непростими неща и кои са те?
Отговор: Категорично ДА! Някои хора твърдят, че подобна позиция не е християнска, но аз не съм сигурна, че това наистина е така, защото няма как да се простят злоумишлени грешки с цел навреждане – материално или морално, както и грешки заради престъпна безотговорност, причинили съсипване на нечие здраве и живот. И още един пример: незачитането, заиграването с нечии чувства също смятам, че е твърде грубо и непростимо деяние. (Сигурно могат да се дадат още примери…)
Накрая ще обобщя. Прошката е духовно освобождаване от минали нагнетяващи преживявания, нов шанс, подадена ръка, сключване на примирие, обвързващо обещание, но не е подарък, защото, ако злоупотребиш с нея на по-късен етап, ще заплатиш съответната цена.
Прошката е своеобразен възмезден договор, който се сключва между две страни при определени условия. И ако те го спазват разумно и честно, биха могли да станат по-богати и по-успешни, но ако само едната страна наруши клаузите в този договор, провалът ще е взаимен, а може да засегне и други хора.
И така, скъпи съблогери, днес все още е Прошка. Простете ми и нека ви е простено!
... П. П. Замислих се, че изразът "да си простим" е много близък до израза "да се простим", който изричаме при раздялата с мъртвия в прощален час... Вероятно не е случайно това сходство, защото прощаването е сбогуване с някого, а прошката - сбогуване с всичко лошо от миналото.
* Изразът принадлежи на една моя приятелка и колежка Руми Неминска
Прошката е своеобразен възмезден договор, който се сключва между две страни при определени условия. И ако те го спазват разумно и честно, биха могли да станат по-богати и по-успешни, но ако само едната страна наруши клаузите в този договор, провалът ще е взаимен, а може да засегне и други хора.
И така, скъпи съблогери, днес все още е Прошка. Простете ми и нека ви е простено!
... П. П. Замислих се, че изразът "да си простим" е много близък до израза "да се простим", който изричаме при раздялата с мъртвия в прощален час... Вероятно не е случайно това сходство, защото прощаването е сбогуване с някого, а прошката - сбогуване с всичко лошо от миналото.
* Изразът принадлежи на една моя приятелка и колежка Руми Неминска
"Приятно е да бъдеш възмутен. Едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство." (Атанас Далчев)
"Обичай врага си - това ще го влуди" (Елинор Доан)"Прости ми сега. Утре вече може да не се чувствам виновен" (Ашли Брилиант)
"Ако хората са чисти, законите са безполезни. Ако хората са покварени, законите са безсилни" (Бенджамин Дизраели).Привет, Куин. Постарала си се да се аргументираш максимално, но мисля, че не гледаш от правилната перспектива.
Искаш от живота и хората много по-голяма сигурност, отколкото е възможна.
Прошката не е договор между две страни - за да се осъществи, е нужно само действие от едната страна (мога да простя на човек, който ми е направил зло, и няма изобщо никакво значение дали този човек продължава да ме мрази - няма дори значение дали ТОЙ СЕ ЧУВСТВА ВИНОВЕН -- аз прощавам заради себе си, а не заради него. Прощавам, защото ако не простя, както казваше една умна жена, означава АЗ да пия отрова с надеждата, че ТОЙ ще умре :))...
Прошката е най-добрият подарък, който можеш да направиш на самия себе си. Нека не забравяме, че понякога другите изобщо не са ни виновни - ние си измисляме сценарий, раздаваме главни роли, разиграваме спектакли в главата си, а човекът отсреща дори не подозира, че ни е засегнал по някакъв начин.
не знам... дали е правилно да свързваме прошката с обвързващо обещание??? Да - ако обещаваме от свое собствено име - прощавам и край. Но да очакваме, че след това този човек никога няма да ни нарани? Че сключваме някакъв универсален и вечен "договор за ненападение",.... а и кой точно от двамата определя клаузите :)))).
Може да не съм те разбрала, но изразът "сключване на договор" внушава мислене от типа "ще ти простя, но нали повече няма да правиш така?"; а това определено е неправилно - мислиш си, че ти контролираш нещата, но всъщност даваш контрола върху ситуацията, върху емоциите си и върху бъдещето в ръцете на другия (който по презумпция винаги очакваш пак да те нарани, защото белезите от болката са още там,... и така се случва, че, прилагайки стриктно принципа "око за око", целият свят ослепява...:(И аз ще сложа един цитат - на Куелю. Той казва, че, „когато едно нещо се случи един път, не е задължително да се повтори, но случи ли се два пъти, то със сигурност ще има и трети път”. Когато за пръв път го прочетох, веднага го свързах със спомени от хора, на които съм прощавала два пъти един и същи тип грешка – най-често някаква лъжа, но винаги е имало и трети път, когато нещата между нас са приключвали завинаги.
Нямам никакво време за дълги коментари, понеже ще ходя на работа, но пък довечера ще пиша на спокойствие. Въпреки това бих искала да те попитам теб и другите, които мислят като теб: ние какво прощаваме, когато прощаваме? Някакво конкретно човешко действие, постъпка, акт, или просто решаваме, че оттук-нататък ще приемем даден човек за различен от представата, която той до този момент е създавал за себе си на базата именно на своето собствено поведение?
Прошката, според твоята гледна точка, не е обвързана с някакви очаквания и промени от другия, комуто я даваме. Но тогава това не означава ли, че ние, прощавайки, променяме собствените си принципни позиции по немаловажни морално-етични въпроси – ставаме по-толерантни към лъжата, грубостта, разните му там форми на агресия и т. н. Или казано по-простичко – спира да ни пука какво става около нас, в смисъл - кой какво прави и как наврежда на останалите?
Това, което също бих искала да сондирам като мнение (и в поста го писах) – има ли граници на толерантността при прошката, или абсолютно всичко може да се прости приживе?
Не съм сигурна, че точно моето мнение ви интересува, но ще ви дам моите отговори, защото за мен е важно да обясня.
Въпрос: Кое провокира прошката?
Отговор: Моментът, в който съм достигнала до разбиране за ситуацията и другия човек. Моментът, в който мога да аргументирам действията му и да ги оправдая според собствените си морални норми. Ако въпросът е кое би провокирало искането на прошка, нещата са други – простото желание да бъде призната, изговорена и преосмислена погрешна ситуация.
Въпрос: Какви са очакванията ми след прошката?
Отговор: Няма очаквания – това да не е гара? Прощавам, защото съм достигнала до момент, в който съм в състояние да го направя. Искам прошка, защото съм осъзнала, че греша и не се чувствам добре с идеята, че съм постъпила погрешно.
Въпрос: Какво е прошката и защо прощаваме?
Отговор: Да, съгласна съм. Прошката е компромис и надежда, че всичко е поправимо. Вероятно прощаваме точно затова, защото света действително не е окончателен и в края на краищата всичко подлежи на преосмисляне, разбиране и поправка :).
Въпрос: Кое можем да простим ние, несъвършените, допускащи-ежедневно-всевъзможни-грешки, човешки същества, и кое – не?
Отговор: На практика, можем да простим всичко, което самите ние допускаме.
Не съм съгласна с идеята, че човек не търси прошка от страх. Просто човекът още не е достигнал до необходимостта да получи / даде прошка. При някой хора процесът на разбиране и достигане до прошка е свързан с развитие и корекция на специфични личностни особености.
Въпрос: Има ли принципно непростими неща и кои са те?
Отговор: Категорично ДА! Съгласна съм, няма да изброявам.
Относно идеята за договор при определени условия, напълно подкрепям Ела. Така прощават децата – „Ако обещаеш, че вече няма да ми пипаш куклите, аз ти прощавам и ти връщам парцалките.” Вероятно е сладко и миличко, но не е онази Прошка.
Та така – това мисля по въпроса, и по тези причини избягвам този празник и универсалното прощаване. Хубаво е да има един ден, в който всеки може да поиска и даде прошка, но аз искам и давам прошка когато достигна до идеята, че това е необходимо действие. Утежнението си е мое и си е за мен. Въпреки, че в последната година не сме контактували, мога спокойно да кажа: „Случвало се е да ви обидя, не е било целенасочено и злоумишлено, нито пък съм целяла да нараня чувствата ви, моля, простете ми. Аз имам своят момент на преосмисляне и разбиране, което ми дава повод да постъпя така.”
П.с. Разбира се, можете да сметнете, че нещата са в графата „непростими”, което в никакъв случай няма да промени моето разбиране, че съм допуснала грешка, с която съм ви наранила ненужно.
Но най-хубавото на прошката и' е че всеки индивидуално си поставя границата на нещата, които може да прости и които - не може. Освен това е по-важно да се прости отвътре - не само с изказване на думата:"Прощавам ти!" Мога никога да не изрека тези думи на някой хора, които от години не ми говорят, но за спокойствието на моята си душа предпочитам да прощавам бързо, но хората, които ме познават изобщо не мога да си представят тази процедура.:)
Не е важно изказването на някакви думи и формули - важно е състоянитето на душата. Затова се старая винаги да И' прощавам наивността, доверчивостта и другите и' божествено добри качества, които са отговорни за усещането нараняемост. Що се отнася до действията на другите - ми това си е проблем на техните души. Мен ме интересува моята да е с леки крила.:) В това отношение във времето мога да простя и дори да разбера мотивите за много неща, но винаги намирам начин преди да простя да изкажа позицията си. В смисъм, че прошката от моя страна не е проблем, в повечето случаи за хората е проблем сблъсъкът с гледната ми точка относно тяхната постъпка спрямо мен - аз го приемам като процес на изясняване на ситуацията по формулата " може и да съм си затворила очите за действията/отношението ти към мен, но не съм по-глупава от теб". След прилагането на това житейско упражнение - аз прощавам, а другите мнОООООго внимават докато са живи.:)
Пък и прошката не касае другите, тя касае собствения ни вътрешен свят.
Кой може цял живот да живее с усещането за обиденост, нараненост или нещо друго подобно?
Завършвам неслучайно листа с цитатите по-горе с изказването на Дизраели за законите.
Прошки като църковен празник, възвестяващ началото на постите преди Великден, е възникнал в българското общество, в което регулатор на отношенията са били силни морални и религиозни норми.
В мое село крадците са ги разкарвали на мегдана прад всички, и срамното петно е оставало завинаги в "творческата биография" на целия род.
Страх от Бога, срам от хората,... колкото и да не харесваме религията, тя е играела ролята на преграда срещу, най-общо казано, "покварата".
Няма пространно да разглеждам какво направи от морала на българина комунистическият период, последиците са болезнено видими.
Спря да ни пука кой какво върши около нас - правилно си го казала; прагът на толерантност към Злото на цялото общество е паднал, та чак се е вдлъбнал.
Това не означава обаче, че със злопаметност, омраза, непрощаване и ответна агресия нещата ще се променят към по-добро. Мразихме се и се делихме на групи - ЦСКА срещу "Левски", провинция срещу столица, емигранти срещу неемигранти, комунисти/други; и не се забелязва положителна промяна.
Човек може да контролира (и то не винаги) само собственото си поведение. В най-идеалния случай може с поведението си да бъде за пример (особено когато работи с деца - те все още са запазили вроденото си чувство за справедливост, красота и хармония).
Хубавото е, че ако намери съмишленици, може да усили въздействието на положителните промени, които иска да види в света, и така, малко по малко, да промени и останалите... след време...
И не ми казвайте, че е невъзможно или "в България това не може да се случи" - най-класическият исторически пример е Ганди. Един-единствен човек е започнал промените, които доведоха до краха на Британската Империя и свободата на Индия. Говорим за БРИТАНСКАТА ИМПЕРИЯ!
Прощаването има отношение към душевното състояние на прощаващия. Ако сте чели притчата за блудния син няма как да не забележите, че бащата прощава без да изисква разкаяние от сина. На сина се дават няколко шанса да осмисли поведението си. Така че онзи, който се нуждае от прошката трябва да мисли как да променя морално-етичните си норми. Човекът, който прощава освобождава духа си от тежестта на чуждата грешка, а човекът който приема прошката би трябвало да се чувства натоварен да се пребори с грешките си и с НЕ повтарянето им до безкрай.
Прощаването не е форма на безотговорност, нито на толерантност, това е въпрос на вътршно усещане за освобождаване от утайката на огорчението, натрупана в общуването с близки, познати и непознати. Приемането на прошка е натоварване с лична отговорност за собствените ни постъпки.
"На сина се дават няколко шанса да осмисли поведението си. Така че онзи, който се нуждае от прошката трябва да мисли как да променя морално-етичните си норми.": точно това го чувствах, но не можах да го изразя в моя коментар
Случайна, благодаря за коментара и за откровеното признание за преосмислянето и разбирането. Моля и аз за твоята прошка (вкл. и за "ти" обръщението), която, интересно как, но по сходен на твоя начин бих искала да получа с днешна дата, защото считам, че съм допускала грешки спрямо теб.
През изминалата година, правейки си отвреме-навреме равносметки, установявах, че не съм била напълно права за идеи, които съм защитавала, влизайки в словесни битки с тебе. Животът, като добър учител, ме постави в разни ситуации с други хора. Припомнях си твоята позиция и тогава осъзнавах, че преди време не съм те разбирала правилно - ти си имала своите сериозни основания да мислиш различно...
ДидиФа и Ела, замислих се над факта, че винаги прощавам на децата - прекалено лесно и веднага, без никакво натоварване, и даже по-скоро с упрек към себе си, че не съм достатъчно строг учител и че ги разглезвам.
Проблемът е, че с порасналите деца виждам нещата по съвсем различен начин...
Пропуск е, че прошката, прощаването като действие, не го разгледах от две страни - от страната на даващия и от страната на получаващия. Поставих изискване към получаващия, защото смятам, че прошката не му се полага по дефолт, както много хора си въобразяват, но пък Диди каза ясно, че "приемането на прошка е натоварване с лична отговорност за собствените ни постъпки", което силно ни доближава като мнения.
Поздрави за празника, независимо дали ще получим карамфил по дефолт, знаем, че сме го залсужили :))))....
Момичета, радвам се, че се радвате, но мисля, че е нормално когато разумни хора стигнат до идеята, че са сгрешили, да го признаят и да продължат пътя си.
Честит празник днес, желая на всички дами един красив и щастлив ден! Нека сме здрави, успешни, красиви и обичани във всеки ден от живота си!
Благодаря ти, Диана! Толкова много интересни теми за дискусии изникват, че си пожелавам само едно - да имам достатъчно време, за да участвам в тях...