Провинциал в столицата
Иван Вазов, 1880 г.
Щастлив съм и ази, прост провинциал,
че мога да тъпча столичната кал,
смрадът с чест да дишам и прахът да лапам
и сред булевара в локвите да цапам.
Вий ли сте? – Кой бяхте? – Как викаха вас?
Пардон! Не познах ви. – Додохте при нас?
Със таквиз въпроси, фрази, възклицанья
всяк познайник прежни днеска ти се кланя,
стиска ти ръката с благосклонен вид,
милост, от коя си трогнат и честит.
И аз, беден странник, живущ в гняздо диво,
в улиците днеска крача боязливо.
Вай, какви промени! Аз мога едвам
моите знакоми пак да ги познам!
Тоз станал чиновник, други – адвокатин,
друг брада оставил да е депутатин,
друг с pince-nez и с ганти дига носът горд
и поглежда като театрален лорд.
Тоз – роден за рало, друг – да дяла шиндри,
виж ги: финансисти с лъскави цилиндри.
Вред пигмеи смешни, що под нов костюм
скриват свойта дребност, минало и ум.
Прежните шпиони днес законоведци,
сбор орангутани, сган харамоедци
и сред тоя grand monde – вавилонский стълп –
без свръзка, без принцип и с наточен зъб
ази виждам себе не на свойто место,
по лицата гледам ирония често.
Не! Не ще го бъде, рекох си в умът,
смешен да не бъдеш, стани кат светът!
Скокнах, па отидох в склада европейски,
купих си нов накит – костюм чародейски,
редингот и ганти от най-добрий тон,
цилиндър и гети, и одеколон
и вземах под мишци тез вещи честити,
всичките прилежно в „Витоша“(1) увити.
Дванадесет удря. В шумний ресторан
рояк джентълмени веке е събран.
Между них и ази със ножа в ръцете
буйно атакувам сочните котлети.
Кипи разговорът, вилките дрънчът –
музика, що дразни на гладний слухът.
Тоз се смее, вика, друг дава въпроси,
други от момчето нова литра проси;
изведнъж двоица депутати с жар
възбудиха живо раздор едни стар.
Марс ли или Бахус в таз борба ги тласна,
не знам, ала тя бе смешна и ужасна.
Там се размениха фрази цял порой,
любезности, ласки, комплименти в брой
нежни като брадва. Всичките се смяха.
Тоя ден у мене смля добре стомаха.
(Могъл бих да кажа и други неща,Щастлив съм и ази, прост провинциал,
че мога да тъпча столичната кал,
смрадът с чест да дишам и прахът да лапам
и сред булевара в локвите да цапам.
Вий ли сте? – Кой бяхте? – Как викаха вас?
Пардон! Не познах ви. – Додохте при нас?
Със таквиз въпроси, фрази, възклицанья
всяк познайник прежни днеска ти се кланя,
стиска ти ръката с благосклонен вид,
милост, от коя си трогнат и честит.
И аз, беден странник, живущ в гняздо диво,
в улиците днеска крача боязливо.
Вай, какви промени! Аз мога едвам
моите знакоми пак да ги познам!
Тоз станал чиновник, други – адвокатин,
друг брада оставил да е депутатин,
друг с pince-nez и с ганти дига носът горд
и поглежда като театрален лорд.
Тоз – роден за рало, друг – да дяла шиндри,
виж ги: финансисти с лъскави цилиндри.
Вред пигмеи смешни, що под нов костюм
скриват свойта дребност, минало и ум.
Прежните шпиони днес законоведци,
сбор орангутани, сган харамоедци
и сред тоя grand monde – вавилонский стълп –
без свръзка, без принцип и с наточен зъб
ази виждам себе не на свойто место,
по лицата гледам ирония често.
Не! Не ще го бъде, рекох си в умът,
смешен да не бъдеш, стани кат светът!
Скокнах, па отидох в склада европейски,
купих си нов накит – костюм чародейски,
редингот и ганти от най-добрий тон,
цилиндър и гети, и одеколон
и вземах под мишци тез вещи честити,
всичките прилежно в „Витоша“(1) увити.
Дванадесет удря. В шумний ресторан
рояк джентълмени веке е събран.
Между них и ази със ножа в ръцете
буйно атакувам сочните котлети.
Кипи разговорът, вилките дрънчът –
музика, що дразни на гладний слухът.
Тоз се смее, вика, друг дава въпроси,
други от момчето нова литра проси;
изведнъж двоица депутати с жар
възбудиха живо раздор едни стар.
Марс ли или Бахус в таз борба ги тласна,
не знам, ала тя бе смешна и ужасна.
Там се размениха фрази цял порой,
любезности, ласки, комплименти в брой
нежни като брадва. Всичките се смяха.
Тоя ден у мене смля добре стомаха.
за да ми остане чиста съвестта,
но боя се мойте стихове смирени
да не боднат някой неприкосновени.)
На стола се валят газети цял куп.
Между тях „Витоша“, обляна със суп,
предлага любезно своите колони
на всеки любител, кого навън гони.
Денят не минува. Празник е голям.
А звънците пеят: бим, бим, бам-бум-бам!
Боже мой, какво е туй гърмене страшно?
Весден гръм и трясък! Най-подир е гряшно!
Нервите треперат, ушите пищът,
гаче наближава последният съд,
или пък Витоша въз София пада!
Всички богомолци ужас ги облада
и вместо към храма тоя адский звън
кани ги да бягат из града навън.
Днес срещнах случайно една личност мазна(2),
със кесия пълна и с кратуна празна.
„Кой е тоз?“ – попита със надменен тон.
„Поет“ – му пошъпна другаря ми. Он
усмихна се, плюна... Да го не забрава,
аз открих карнета и записах: крава.
Столица! Напразно тоз град е прочут.
Да дода чак тука не струвало труд.
Скуката намирах и в горите диви,
де цветята дъхат, не вони смрадливи.
Там бе мир и песни, тук празност и гръм.
Тук да ме заточат съгласен не съм.
Парадите дълги, визитите сухи,
чувствата замрели, веселбите глухи.
Де и как да свърша тоя вечен ден?
В градската градина? Омръзна ми мен.
На Балъ ефенди? Ох, туй турско име!
Гери?... Забела(3) вече досади ми.
В „Златний лев“ е смрадно, в „Искър“ много дим,
в „Радак“ скъпо... чуйте! По-добре да спим!
София, по Великден, 1880
1 Издавающий се по него време вестник.
2 Известен доктор в София.
3 Италианска певица.
Видяно тук
Обичам го този град, с всичките му недостатъци и недомислици. Обичам дори и "селяните" в него. Обичам дори и дупките с тяхната лунна романтика. Не обичам боклуците, но те са само физическо проявление на душите ни, така че не мога да ги мразя. Обичам София и хората в нея. Обичам ги точно, защото са дошли от всякъде и въпреки това са си намерили място в големия град. Обичам ги, защото точно те придават космополитността на града. Не знам кой е роден за рало и кой да бъде ядрен физик и не ме интересува-всеки от нас е това, което иска да бъде. И въпреки, че винаги когато мога, забягвам на село, то не е защото не харесвам София, а защото не харесвам гадните блокове, в които живеем.
Но София е прекрасна с всичките си недостатъци. И вместо да обвиняваме селяните, трябва да обвиняваме себе си-колко от вас са събирали чужди хартишки или са си хвърляли цигарата извън кошчето? Колко от вас са люпили семки някъде или са замърсявали с дим или звук града (под замърсяване със звук имам предвид да си караш колата надул някаква глупост и отворил прозорците, за да се насладят всички на супер озвучаването ти) или са псували през прозореца този, който ги е засякал или са се включвали в поредното спортно плюене по нещо. Ми аз не мога да разбера какво искате. Защо хората да нямат право да стават граждани. Да не би хората родени на село или в малките градове да имат специални физически характеристики правещи ги по-подходящи за тежък физически труд? Хайде стига.
/ако авторът не търси дискусия, се извинявам/
За автора не зная - но изцяло споделям мнението ти за София. Въпреки цялата неуреденост, неугледност и привидна грозота този град има една млада, все още формираща се душа, особена енергия и притегателна сила ( особено като си надалеч :)).
Специфичен карма-конгломерат, голямо житейско море от хора от всякакви пътеки на Живота, особено жив, тайнствено необятен и пъстър в разнообразието от нюанси.
Само как ми липсва !
Вред пигмеи смешни, що под нов костюм
А също: една личност мазна, със кесия пълна и кратуна празна.скриват свойта дребност, минало и ум.
Прежните шпиони днес законоведци,
сбор орангутани, сган харамоедци
Вазов май е гледал доста напред в бъдещето - познати са ми тия личности!
1. Не харесва написаното от Вазов или самата личност на дядо Вазов.
2. Ти самият като автор не си му симпатичен или пък това, че си поизтупал от праха Вазовото творение и си го изтипосал тук.
3. Не харесва самия себе си или се е припознал в някой от персонажите и му е докривяло.
4. По принцип му е било криво и просто като е прочел стихотворението, отрицателните емоции са му дошли в повече и е материализирал настроението си, поставяйки минус на твоята публикация. Нали знаеш, понякога изливаме яда си на нещо или някой, който изобщо не го заслужава.
Предполагам, че има не четири, а четиристотин и четири теоретични възможности за този отрицателен вот. Не го вземай толкова навътре :). За компенсация ще сложа един мотивиран плюс. Много свежо и актуално ми прозвуча стихотворението. И какъв цветист език – само той заслужава три-четири плюса :).
Моля този, който е гласувал отрицателно, да не се засяга от написаното от мене. Аз разсъждавах чисто теоретично и е възможно човекът да е имал съвсем различна и основателна причина да го направи.В случая автора говори за деленето провинциал-столичанин и го разбива на пух и прах.
В отношенията си с хората обаче, не ги възприемам като граждани и селяни, а като ценни, безценни и никак-ценни хора...