Приказка за змейската душа

       Напоследък    Змей –Горянин летеше като понатежал майски бръмбар. Беше зает    с мислите в главите си и дори не забелязваше тази промяна. Годините оставят отпечатък в анатомията и душата на змейовете. Мислеше за съпругата си 
Бялата Змеица, която му помогна да преодолее проблемите си, но уви загуби усмивката си. Тази усмивка го накара да се влюби в нея   навремето. Какво ли не опита за да ѝ я върне.
Имаше и друго което му тежеше – не можеше да си лети където си иска. Не знам дали при змейовете има зодии, но ако има той беше от тази, на която отнемеш ле свободата пиши го мъртвороден. В главите му изплуваха стихове и графити. Графита гласеше: „Няма мозък, няма болка” В другата му глава най отгоре изплуваха стихчетата.:
                 „Искам да съм пеперуда с шарени крила.
                  Накъдето искам, натам да си летя,
                 да няма мозък в моята глава ,
                 да не ме ядосва глупави слова.
               Да не ме боли, когато се блъскам  
                                              в стъклени стени  
Той не беше пеперуда, но беше съгласен с автора. Единствено не му харесваше да работи като гирлянд на коледната елха. Поради ред причини, не можеше да бълва огън като на младини. Сега  от устните и  ноздрите  му  излизаха само разноцветни пламъчета, които караха хората да се усмихват.
За съжаление имаше хора, които плашех останалите по добре от него.