Писмо до някого. Неизпратено.

Тази сутрин се събудих усмихната. .
Пих кафе, пожелах мислено Добро утро на всички скъпи за мен хора, които няма как да са наоколо, т.е. са твърде далеч, за да го чуят...
И - реших да тръгна.
Помниш ли - "And on the open road we came to a sign..."
И аз така. И тръгнах.
На запад. С посока, но без дестинация. Или цел.
Просто - исках да видя какво има там - в края на пътя.
Натиснах педала на газта.
150-160 (км, не мили) all the way...
Не, не се чувствах самоубийствено.
That was just "the wild blood in me" , както се казва в оная готина песен на Mеталика.
Карах, докато пътя свърши. Нататъка - океан.
Седнах в едно кафе на брега. Поръчах си кафе, погледах вълните.
След половин час станах да си ходя.
И ... се окъпах в един възхитен мъжки поглед...
Не бях и забелязала, че не съм сама наоколо...
И ... се усмихнах в отговор.
Спомних си, че съм хубава жена. Понякога. Особено тогава, когато не ми пука дали е така.
В отговор на моята - смутена усмивка.
Качих се в колата и потеглих.
По обратния път.
И се почувствах почти като в "По пътя" на Керуак.
Ето само няколко щрихи :
"Всяка година прекосява страната надлъж и нашир, през зимата на юг, през лятото - на север, и то само защото не може да се застои никъде, без да му дотегне, защото няма къде да отиде освен навсякъде, вечно навърта километри под звездите, най-често под звездите на запада....."
" - Пожелавам ти да стигнеш там, закъдето си се запътил, а когато стигнеш, да бъдеш щастлив.
- Аз често тръгвам нанякъде, но после се отклонявам в една или друга посока..."

При мен нещата не стоят точно така, но надявам се - you get the feeling...
А твоят ден как беше, приятелю?