Озоландия, или защо не мога да се ориентирам с компас

Някак си намирам теб в смислите и не-смислите. И знай, няма да намеря покой, докато не те достигна. Ти си небето в мен, което непрекъснато гледам и към което непрестанно се стремя.

Знам, че един ден ще успея и ще повярвам в това.

Във вярата обикновено намирам желанията си сбъднати, или тези неща, които трябва да сбъдна, а още не знам за тях.

Мисля да ти ида на гости. Все пак не живееш много далече… само отсреща, на две крачки.

А аз защо си мислех, че трябва да ида накрая на света, за да те намеря? Пропуснах да забележа, че където и да отида всеки път е краят на света… Всеки, който поне малко знае за географията ще го потвърди. Ама не и аз, защото аз не бях особено силна по този предмет.

Едно време се записах на кръжок по ориентиране.

Ориентирах се.

Само дето не е ясно защо, когато използвах компас все се обърквах и избирах грешната посока.

Даскалите се видяха в чудо от вътрешния ми компас, който не грешеше, а един бивш любовник твърдеше, че сърцето ми не е от камък, както си е мислел, а е от метал. За това и ориентацията ми куца. Защото компасът го носех на врата си. Е как очаквам да намеря правилната посока тогава? Но… тези неща ги разбират всички останали, не и аз. Повярвах на приятелчето си и захвърлих компаса. От тогава си живея добре. Прекалено добре бих казала, даже разбрах, че живееш отсреща. Сега отивам при теб…

- Здравей!

- Ахах, ама ти ме разби! Тъкмо се канех да ти дойда на гости.

- Дамите не бива да се разкарват излишно, а и тук става въпрос за чест. Аз съм кавалер и не мога да си позволя да пристъпя себе си. Това не са някакви рамки, в които съм се поставил, това е точно обратното.

Усмихваш се. Ти се усмихваш. Виждам зъбите ти така бели, а ми каза, че не ги избелваш.

- Хехехе, знам ги аз тези за дамите. Само, че аз не съм дама.. а ти не си дори подобие на Дон Кихот. Обаче ми четеш мислите. Това ме ласкае.

- Хе-хе, чета ги ами. Все пак носиш сърцето ми.

- Какво искаш да кажеш?

- Чела ли си една книжка като дете? „Магьосникът от Оз”. Аз още я чета. Не мога да се справя с порастването.

- Да не искаш да кажеш, че съм Дороти, онова момиченце, което…

- Мне, абсурд! Ти не си никаква Дороти. Дори не си от главните героини. Нямаше да те забележа иначе. Главните героини са прекалено невзрачни и невидими.

- Ами…? Коя съм тогава?

- За теб нищо не се споменава, но аз разбрах, че те има.

- Остава и да не разбереш. Разсмиваш ме!

- Не ме прекъсвай, душата. Чакай да ти обясня. Сещаш ли се за един железен човек?

- Сещам се.

- Та този човек бях аз. Но нямах сърце. Вайках се и ме болеше празното място. Научих… всъщност ми обясниха, че метални сърца няма.

- И таз добра! И кой ти каза това? – чувствам се… той от къде знае за металните сърца? Хамава работа! Бившия ми любовник ме наричаше така. Металното сърце. Но не съм споделяла това с никой друг, освен със себе си. – Продължавай… слушам те.

- Та както казах, обясниха ми. И пак болеше. От тогава се научих да не вярвам на врели некипели, особено на неща, които са лоши, защото като кажеш за едно нещо, че го няма, или не съществува, то и да го има, престава да го има. Имах една стара любов, която твърдеше, че съм железен. И капка топлина не можела да влезне в мен. Нямал съм сърце. От къде да знае горката колко е права. Та аз от как се помня все съм така, приятелко моя, все така.

- Но това е ужасно! Как така живееш с тази мисъл?! Аз не бих могла?

- А ти как успяваш да живееш с мисълта за металното си сърце? Как успя да оцелееш до сега?

- Оцелях, защото научих, че има хора без сърца, железни хора. Но такива с вътрешна магнитна обвивка. Ходил ли си скоро на изследвания? В тебе има нещо. Казват му магнит. Нима не си се чувствал така все едно нещо те дърпа навътре?

- Ти пък от къде знаеш?

- От където и ти, приятелю. Знам те на къде биеш. Но и да не биеш на там…какво значение има? Аз те намерих, ти ме намери. Симбиозата си е симбиоза. Магьосникът от Оз казваш… Озоландия се оказа доста по-гостоприемна от земята.

- Така е. Та какъвто и да съм аз, определено съм победител и съм комшия с такъв.

- Не си мисли, че ще ти дам щафетата след това признание. Продължаваме да тичаме. Виждам, че имаш дарба. По ориентиране. Сега ще те науча на още няколко трика.

- Но без компас няма да стане.

- Няма ли? Кой ти каза?!