ОДА ЗА ЛЯТОТО

   Дошло Лятото.
   Събудила се Сутринта от веселата бодрост и припряност на дневните птици. Меката топлина на Слънцето озарила Младостта и всичко станало така красиво, че на Лятото му се допяло. Заслушало се Морето в тая песен и утихнали вълните му. Дочула Свободата топли звуци, станало й леко и решила да отключи вратата си. Понесла се навред, спокойна, че Лятото ще си отиде, преди да й омръзне и защото знаела, че скоро пак ще го очаква.                             Укротили се Бурите и се отправили в покоите си, надалеч в царството на Зимата – бялата кралица. Като стигнали, разказали й те за туй, дето са видели.  Обидила се Зимата. Станало й тъжно, че сега никой не си спомнял за нейната пустота и откровение, за чистотата на ветровете й.
   Ударила Градушка и чул се гласът на Зимата сред ледните кристали:
-    Спомнете си за мен и не забравяйте, че единствено заради моята хладна прегръдка обиквате Лятото. Защото само аз ще ви накарам да осъзнаете блаженството на топлината и величието на цветовете, които Лятото ще ви възвърне.
   Отминала Градушката. Заблестяло Слънцето и стоплило Земята така силно, че й се приискало отново да чуе хладния глас на Зимата.
   Домъчняло й на Пролетта, че вече никой не си спомнял за разцъфналите й градини и топлата й ръка, даряваща Живота.
    Излял се Дъжд пороен, а сред капките Вода, се чул гласът на Пролетта:

-         Спомнете си за мен и знайте, че единствено моята жадувана обява за настъпващото Лято, ще ви накара да го заобичате.

   Отминал Дъждът и Дъга се извисила в Небесата. Напоила се Земята и й се приискало отново да чуе пролетния глас.

   Подочула Есента за думите на своите сестри. Натъжила се, задето никой не си спомнял за топлината на цветовете й, за сладките грозда и пълните градини.

   Задали се облаци и покрили Слънцето горещо, а сред Небето се чул гласът на Есента:

-         Спомнете си за мен и знайте, че единствено сред моята отмаряща прегръдка смъртта на Лятото е тъй прекрасна.

   Отпочинала си Земята от палещия зной и като Вятърът пропъдил облаците леки, пак и се приискало да чуе мекия глас на Есента.

   Политнала лятната песен, а ветровете понесли звуците й надалече. Дочула Музиката гласовете тревожни и рекла:

-         Четири сте вий сестри,

тъй любими на Света,

и всяка ред си има.

И песните ви сладки

обикна моят син Вивалди.

Написа той за вас

мелодии прекрасни.

Но Лятото така и не обикна.

И мъчеше го зноя.

И в песните си го помоли :

“ Тръгни си вече, моля!”

Затуй и песента му лятна

звучи ми най-прекрасна!