Вълната отминава и идва следващата. На хоризонта облаците сякаш ей сега ще паднат в черната вода и ще потънат на дъното на морето. Вятърът роши косата ми и набива песъчинки в лицето ми. С какво удоволствие бих влязъл в студените води, та дано те изтрият мислите от главата ми. Дано водата замрази чуствата в тялото ми, дано накарат кръвта ми да тече по-бавно.

Но бих ли могъл да допусна това? Като зная, че тази вода е единственото, което ни разделя? Не бих ли започнал да плувам към теб.

Вълните напяват твоя плач, водата мирише на твоите сълзи. Бих прекосил морето за теб... Но аз избягах от теб. Ти ме умоляваше да остана.

Тогава ме беше страх. И още ме е страх. След радостта винаги идва страдание. Толкова по-силно щеше да е страданието ако ти се бях отдал напълно. Щастието е най-красиво, когато го държим в сърцето си, любовта е най-чиста, когато не е опетнена от приказките на другите, от скуката и от всекидневните проблеми. Тази чиста любов може да съществува само в нашите представи и спомени.

Аз ходя по брега и се вслушвам в гласа на вълните. В пясъка стъпвам на нещо твърдо. Камък? Не, рапан. Навеждам се и го взимам. "В него се чува морето, даже когато си далеч от него" - беше казала ти. "Ами като съм тук, на брега на морето, какво чувам тогава?" Ти се беше разсмяла. "Тогава пак чуваш морето - морето от другата страна на хоризонта."

Допирам рапана до ухото си. Не чувам ли твоя глас? Сълзи започват да се стичат от очите ми. Ето, че тази чиста любов съществува. Отвъд това проклето море, там, където слънцето залязва в морската шир. Моето сърце е и най-големият ми предател. То днес е далеч от мен, то се опитва да ми каже, че съм сгрешил.

Сядам на пясъка. Костюмът ще се намърси. И какво от това? Взирам се във вълните и търся лицето ти във всяка от тях. Чакам слънцето да изгрее и да донесе твоята усмивка.