Не намирам заглавие

Хм, и аз наскоро си мислих колко съм различна от моята версия от преди 5 години. Или дори от преди 1. Хората постоянно се променяме и в това няма нищо лошо, но ако човек се вторачи в промяната и започне да се чуди кой точно е, става лошо :) В смисъл, странно е нещо, което до вчера ти се е виждало за немислимо, че днес си го мислиш и не се притесняваш от него. Или обратното. Странно е, защото обикновено човек се възприема като нещо цялостно и завършено, което е и причината да отстояваме убеждения, които считаме за част от нас толкова яростно. А всъщност май няма "нас", ние сме просто някакъв продукт на времето и обстоятелствата. А с истинската ни същност почти не се срещаме.

И най-забавното е, че всичко това не ни пречи да се чувстваме щастливи и доволни от себе си. Както пишеше в една книга - хормоните на щастието са най-доброто попадение на еволюцията. Дават ни сила, когато няма надежда, упояват ни, когато ни боли и осмислят живота ни, за да издържим достатъчно, за да продължим вида. Беше черногледа книга :)

Христинка, приказката за камилата я бях забравила, благодаря, че ми я припомни.

Дени, а коя по- точно е книгата, че ми стана интересно?

Небесните господари на Джон Броснан :) Ама ако не си я чела да предупредя, че е малко травмираща. Ако си, значи вече знаеш :) Аз я четох на около 10 и още съм травмирана :) :) :)

Не си спомням да ме е впечатлила чак пък толкова тази поредица. Пак ще я прочета, може да ми дойде друг акъл :)).

А относно подарените дрехи -  все пак предпочитам да подарявам други работи, а не дрехи.

Ами не знам, аз все пак я четох много малка. Наскоро препрочетох една от книжките и запомних това изказване за мозъка и човешкото щастие. Ими направи впечатление колко вярно е казаното. Макар да не споделям черногледството на книгата, не може да се отрече, че мозъкът и съзнанието ни имат невероятната способност да се ощастливяват в дори най-скапаните мигове. И да търсят и намират надежда дори в най-отчаяните ситуации.

Което ми напомня за едно изказване във форум за духовно развитие - най-тежкото нещо за осъзнаване е, че на Вселенат наистина не й пука за нас. Което вероятно може да се каже и като "че й пука за всички еднакво много (или малко)". Но мисля, че има много сила в тези думи, защото целият ни живот се върти около идеята, че ние сме важни, не само за себе си и за близките си, а и за цялата Вселена. А всъщност ние сме просто поредната точица в графиката на мащабите. И въпреки всичко, това не ни пречи да бъдем щастливи. И да се опитваме да разгадаем графиката на мащабите. :)

Така е - човекът има потребности, които не могат да се пренебрегнат с лека ръка. Но пък когато осъзнаем, че всъщност сме "поредната точица", става много лесно и смислено.

Странно, колко промени може да претърпи една "поредна точица". Направо не е за вярване. На всичкото отгоре, има разни вселенски механизми, които непрекъснато я бутат насам - натам, което прави движението и из Вселената толкова трудно... Тя, горката, едва има време да се осъзнае накъде да тръгне, и животът и е приключил... Хм, имаше едно хайку, в което се казваше, че "животът е само сън пеперуден". Чудя се, дали наистина си струва цялото щуране заради един сън - пък дори и да е той на най- прекрасната пеперуда?

Аз пък си мисля, че ние не знаем дали всъщност сме важни за Вселената. Съдейки по това, което знаем ние за нея, излиза, че не, не сме важни. Но дали с ограничените си сетива, за малкото време, което имаме, сме в състояние изобщо да я опознаем? Дълбоко съм убедена, че не знаем в какво точно участваме. Така че не се задълбочавам в това, дали съм важна за Вселената - това тя да си го мисли. :)

Права си, ако Вселената сметне за необходимо да ме уведоми за причините, ще съм благодарна. Ако ли пък не - ще чета фантастика до пълно изтощение на фантазията :))).

Хм, аз пък си мисля, че на някакво ниво знаем точно в какво участваме и че даже сме съгласни с всичко. И че Вселената всъщност ни бута, на където трябва независимо дали резултатът за нас ще е болка или радост.

:) На мен ми е подобен  подтекстът - нещата са много дълбоки. А ако са плитки, това нищо не променя. За мен, в ежедневието, нещата си остават същите, независимо от глобалния смисъл. Ако глобалният смисъл е смислен, на мен не ми остава друго, освен да участвам с удовлетворение, т.е. да си живея живота, както мога. Ако замисълът е тъп, или ако няма никакъв смисъл - остава ми да си живея живота, както мога. 

Като прочетох поста и коментарите към него си помислих, че тук става въпрос за някакви етапи от житейски равносметкииии....Добреееее!!! Ама мойте равосметки никога не излизат на равно с първоначалните сметки, затова съм щастлива, че не съм счетоводител, а и най-добре изживяния живот е този, при който като се обърнеш назад има най-малко разочарования. Не се обръщам назад често, но като ми се случи, почти не намирам причини за съжаления - значи всичко е наред. Как е при вас? Имате ли причини за съжаление от неизлезлите житейски сметки, защото ако нямате, значи всичко е както трябва - изпълнили сме Вселенските планове и толкоз.:)))

Хм. Това ме кара да се замисля, дали Вселенските планове се определят от минали събития, или от сегашни и бъдещи. Като се обърна назад, има разочарования, има неизпълнени обещания, има всякакви такива неща - за съжаление. Миналата година си пожелах много нови неща, никакви болести и най- важното: да съм начисто със себе си. Незнам какви са били Вселенските планове в тоя случай, но мога да кажа, че със сигурност желанията ми се изпълниха. Въпреки, че има и разочарование :(. Може би желанията ми са били погрешни, щом има разочарование. А може би просто Вселенският замисъл изначално е такъв - разочароващ... Не знам.

 Пращам ви подарък от Вселенската зима на планетяните обитаващи морските ширини!

Привет на морските ширини :)) Изглежда доста замръзнало към вас, но си е все така прекрасно. Отдавна не бях виждала замръзнал плаж. Желая ти весели празници и много здраве и късмет на теб и на всички около тебе. Така да омесиш питката, че всичко, което искаш да ти се падне :))