Неприятните размисли след един пожар

Прибрах се от работа нейде около 19.40. Щом видях пожара се обадих в диспечерският център за спешни случаи - телефон 112. Уведомих властите, че в полето част от Малашевски гробища гори пожар.

Предвид обхванатата от пожара площ, която генерираше достатъчно за да бъде подушен от всички дим се учудих, че никой преди мен не е сигнализирал за пожара.

Непосредствено до пожара има няколко жилищни блока, както и депо на градския транспорт.

Времето си минава, пожара си гори.

През няколко минути излизам и снимам.

Постоях и пред блока с неколцина мъже, които се цъкаха и се радваха, че вятъра е в благоприятна посока.

Вятъра първо смени посоката си, а после намаля. Постепенно и стихията утихна и се премести на север.

Аз обаче не мога да проумея няколко неща:

1. защо аз пръв се обадих за пожара?
2. защо пожарната не счете за нужно да гаси пожара, който е на територията на град и то столичен?

От този въпроси се раждат не особено приятни размисли, за едно стадо от Андрешковци, което не вика пожар - докато не се подпали собствената му черга. Размишлявах и за мечтателите, които желаят да превърнат стадото в общество.

Мечтателите обаче си имат проблем и той е в това, че общество се гради от граждани. За жалост основния ресурс в момента е - множеството отобрази на Андрешко - селския тарикат, надсмиващ се над мислещите за общото "гражданя".