Неделна сутрин

Има едни сутрини, които не започват с аларма.

Не започват с бързане, с мисълта, че закъснявам. Не започват с трескаво търсене на дрехи, ключове, телефон и всички онези дребни неща, които през делничните дни сякаш се нареждат на опашка още преди да съм отворила очи.

Неделята започва различно. 

По-бавно. По-меко. По-тихо.

Дори името на деня от седмицата означава, че това е ден в който не се изисква от теб да правиш нещо свързано с работа. Събуждам се, когато тялото ми реши, че сънят му е достатъчно (освен ако комшията не реши да пробва новия си къртач, понякога си мисля, че е садист). Не когато часовникът настоява. Не когато някой ме вика. Не когато денят ме дърпа за ръкава и ми напомня, че пак има нещо спешно.

Просто отварям очи и оставам още малко така - между съня и деня. В онова хубаво място, където мислите още не са се подредили в задачи.

После идва кафето.

Неделното кафе не е като делничното. През седмицата кафето често е гориво. Кафе, което изпиваш набързо, докато мислиш за следващото. В неделя кафето за мен е ритуал. То има аромат, вкус и носи наслада. Има право дори да изстине малко, без това да е трагедия. Има право да бъде отпивано бавно, на малки глътки, докато гледам през прозореца и не правя нищо особено.

Колко рядко удоволствие е това - да не правиш нищо особено.

След това идва закуската. Не онази закуска, която се случва набързо преди да излетя от къщи с боен вик, а истинската. Приготвена с удоволствие. С отваряне на шкафове, с избиране, с малко разсипано брашно по кухненския плот, с масло, с препечена филийка, с мирис на нещо топло. Понякога е нещо съвсем просто. Понякога ми се занимава повече. Но важното е, че не бързам.

В неделя приготвянето на закуската не е задължение. То е част от удоволствието. И е нещо безценно за мен.

Харесва ми да чувам малките звуци на сутринта - поставянето на чашата върху масата, звукът на ножът върху дъската, звукът от завиращата вода, веселото чуруликане на птиците навън, далечният шум на града, който още не е решил дали иска да се събуди напълно.

И най-хубавото е, че никой не ме пришпорва.

Не гледам часовника. Не мисля дали ще закъснея. Не пресмятам минути. Не се съобразявам с чужди графици, чужди настроения, чужди очаквания. Поне за малко денят е мой.

И това за мен е много важно.

Защото през седмицата времето често не ми принадлежи. То е разпределено, нарязано, подредено в ангажименти. Има часове, срещи, срокове, телефонни разговори, задачи, които не търпят отлагане, и други хора, с които трябва да се съобразявам.

А в неделя сутрин всичко това отстъпва назад.

Остава тишината. Кафето. Закуската. Светлината. Аз.

Понякога си мисля, че точно тези малки сутрини ме спасяват. Не големите почивки, не големите планове, не непременно пътуванията и празниците, а този прост лукс - да имам време за себе си.

Да седна спокойно. Да си направя закуска така, както ми се иска. Да си изпия кафето без да го превръщам в задача. Да оставя деня да започне бавно.

Само аз, кафето и усещането, че поне за няколко часа светът може да почака.