Момчето си отива ... или защо да не сравняваме живота с бурното море

Случвало ли ти се е, драги читателю, да изпаднеш в състояние на преоткриване. Чел си една книга веднъж, гледал си един филм веднъж ... Но когато ги прочетеш/гледаш втори, трети път и откриваш все по-дълбока философия.
Не говоря за булевардни произведения на изкуството. Говоря за класика.
Що е то класиката и има ли почва тя у нас?
Труден въпрос! По-трудното е да съзерцаеш в класиката истините от живота.
Защото, уви, животът не е толкова прост! За него ние сме недостойни, да открием простата истина, затова откриваме съставните истини.
Спомням си едно предаване (не помня точно кое), но то беше посветено на изследване психологията на хората - от малките до големите. Какво мислят по следния "казус":
"Жената на един мъж била болна. Тежко болна. Те били бедни. Нейното здраве зависело от едно лекарство. За да спаси своята съпруга, мъжът откраднал от аптеката животоспасяващото лекарство."
Осъждате ли човека, или не. Съответно защо? И ако не го осъждате, не мислите ли от гледната точка на аптекаря, който също може да е бил изнемогващ, едва свързващ двата края?!?
Тук това, за което си мисля е репликата от филма "Момчето си отива": "И защо всички сравняват живота с бурното море, и все едно ние сме кораби?"
Животът може да е бурен, си мисля аз, а може и да не е. Но животът определено е дълбокоСМИСЛЕН. Без смисъл, животът е като цвете без ухание, като крава без мляко, като крем-карамел без вкус, като ...
Макар, че "класната" във филма каза на нейните ученици: Животът трябва да се разбере? Аз тук си позволявам да  апострофирам: "Животът, неговият смисъл или хората трябва да разберем? "