- Лъжеш като за световно, даже си без конкуренция в тежката категория на златната лига за дълги езици! – Захили се Ейвън и обяви - Спатия. Карузо, Карузо, нещо фалшива ти излезе арията “Леле, колко съм готин”.
- Стига, бе! Обявявайте най-сетне, че стана утре! – Раздразни се Карузо.
- Аз съм пас. Ако това, за езика, беше вярно, защо тогава Мара разкара горкия Карузо още преди началото на месечния си цикъл? – Лако погледна хитро към Ейвън.
- Ами не беше доволна жената от размера на езика му и Бог знае дали само от този размер.
- Абе, стига сте плямпали! – Карузо вече бе яко изнервен. - Оттук нататък ще мълча като гроб и ще ви оставя да гниете в миязмите на собственото си незадоволено любопитство. Хайде, Ейвън, ти какво си?
- Срещу пика не се вика, дори когато хормоните бушуват. - Надявай се, никоя мадама няма да се върже на номера и измишльотини като твоите, но неведоми са пътищата Божий. Амин и всичко коз. Този път в кърпа сте ни вързани – сигурен бях аз.
Този път, т.е. петък, жената на Тодор празнуваше денят на банкера. Както всяка година това бе повод целият малък и сплотен змийски колектив на банковия клон да се изнесе вкупом към някоя язовирска хижа и да покаже на местните андрешковци що е то банковият служител. Ние пък, верните другари на Ташето, хич и не си помислихме да откажем неговата покана и отново да се насладим на последните резерви от миналогодишната му ракия. Речено – сторено. Още повече, че Ташето беше големият проблем на малкия ни и сплотен приятелски кръг. Всичките - ергени, само той - женен. Кой-къде, Ташето я ще приспива болния си син, я ще кара тъщата на изследвания, я ще ходи на гости с жена си на някакви роднини по не знам каква си линия от петнайсто коляно. Да се сберем четиримата някоя вечер си е почти равно на джакпот от тотото. Ужас, ви казвам! Ето защо, такава възможност никак, ама никак не беше за изпускане.
Заформихме карето, без кой знае колко да се стягаме – белотът си е просто игра. Никой от нас не бе особено докачлив, а и всичките заяждания ни са по-скоро за майтап, ей така, за разнообразие.
Ташето обаче си имаше една мъка, естествено пак свързана с жена му – беше една, жената имам предвид. А ние само като вършеехме насам-натам из неопознатите поля на красотата евина. Не че беше лоша жената, дори напротив – твърде свястна за който и да е от нас четиримата. И не че ние се скъсвахме от вършеене. Но Ташето все си мислеше, че изпуска Бог знае какво, щом като на безименния му пръст вече лъскаше издайническият белег на брака. Като пийнеше две ракии, веднага се скофтваше на тема как се е прекарал, а ние колкото и да го увещавахме в обратното, някак си не изглеждахме особено убедени. Ама не е ли така – като си представите всичките онези биберони, нощни будувания и посрани памперси? Явно обаче битовизмите не го притесняваха толкова, колкото фактът, че изостава спрямо процесите на сексуалната революция, кипяща наоколо. Не се смяташе за модерен, за ерудит в еротиката, дори вече не и за сексуален атлет. А и жена му явно нещо не проявяваше особен ентусиазъм в кревата. Въртейки се за пореден път в този омагьосан кръг, общо взето и четиримата в един момент започнахме да кършим ръце, опитвайки се да избягаме от темата. Защото ние тримата си знаехме – не можем да му помогнем, а той беше на ясно - сам трябва да си помогне. И гледахме да се забавляваме с историите на някой от нас тримата.
Ейвън, както му викахме на Ванчо откакто свали една англичанка в Созопол, сега се закачаше с Карузо, т.е. Стефан, който пееше като Бог и на всичкото отгоре още не бе повишен в чин “солист на Пловдивската опера”, където си изкарваше хляба. Карузо дойде на карето с новината, че видите ли, снощи открил нещо ново в секса с новото си гадже. По отношение на жените Карузо беше тежък случай. Първо ни излезе с номера каква нова мадама е забил. Оказа се, че по незнайни за нас причини, момичето само е проявило интерес към нашия певец и никакви забивки от негова страна не е имало. Второ, така се заплете в усилията да бъде убедителен с подробни обяснения каква велика свирка му била извъртяла, че и на единствената муха в стаята й стана ясно – те такава свирка нема или ако има, то тя съществува само в обърканото Карузово съзнание.
- По дяволите, Карузо, що не вземеш да попрочетеш малко специализирана литература, ако не “Кама Сутра”, то поне някои там дивотии от сорта “опознай себе си”, та да не се излагаш белким пред нас? – развихри се Ейвън. – Пък ако не искаш, вземи ни поразпитай за това-онова, може и някой пректически урок да ти изнесем.
- Това наистина е идея, да ме вземат мътните – ентусиазирано размаха ръце Лако, а ние всички видяхме стройната подредба на една покрита и една непокрита девятка и двайсетте точки на белота от кари, които никога нямаше да си запише. – Макар да съм наясно, че колкото и да наливаме в неговата продънена лейка, все тая - и красивите цветчета ще стоят все на сухо, ако чакат само него.
Тогава за да налея малко масло в огъня, съвсем невинно предложих:
- Е, навярно изпълнение на живо няма да му е съвсем излишно. Едно е да четеш и да слушаш преразкази, съвсем друго си е гледката от няколко метра разстояние. Ейвън, ти като най-напредничав от нас, що не се наемеш с таз прелестна задачка? Хем ще ти вдигне реномето, хем с един куршум – два заека.
- Щом ме питаш-разпитваш, ще ти кажа честно. Аз от креватно реноме пред вас нужда нямам и второ, Карузо с нищо не може да ми се реваншира, ако не дай си Боже реша да ви се вържа на щуротийте. Пък и да погледа малко XXL човекът, нищо няма да му стане.
- А мен няма ли да ме питате бе, нерези ниедни? Седнали тук и философстват на мой гръб, като че ли само това ми е на главата.
- Ой, Карузо, дете на природата, че какво друго ти е на главата? Да не би аз да разправях преди секунди само как някаква божествена непозната така свирила на тънката ми флейта, че и на Орфей свят му се завил?
- Орфей е свирил на арфа, за твое сведение, пък и какво общо има тук дебелината на флейтата?
- Много – единодушно изгракахме ние. – Те, жените, нека си разправят врели-некипели, че осем сантима им били достатъчни, а другото било лакомия. Ние вечно ще си знаем, че макар и да са недоволни, от кумова срама ще щадят крехкото ни самолюбие, че без нас те накъде са?...