И щом ще е вечер на самоизлияния, заяждане и болка...

 Иска ми се да живея в България, никога не съм имала желание да живея където и да било другаде, но мисля, че скоро ще се наложи да прекратя живота си тук, на тази географска ширина. Отдавна съм се примирила с положението в родината ни, чисто икономически и политически погледнато. Вече не се впечатлявам от дипломати, техни изказвания и ‘дела’. Вече не ме и интересуват. Впечатлявам се от обикновения народ! От тяхната сила, мощ, амбиция, вяра, убеждения. От тяхната елементарност. Впечатленията ми започват от момента, в който излезна от вкъщи. Попадна ли на улицата, попадам в друга реалност. Това, на което са ме учили мама и тате, това на което са ме възпитавали, това в което са ми казвали да вярвам – тук отпада, не важи. Правилата са нови, правилата са много, правилата са за всеки, но и за всеки са различни.

 Някакси загубих нотката страдание и възторг у себе си. За секунди преминаха различни мисли и вече ми се струва глупаво да пиша, но ще го направя. Ще го направя не за себе си, не и за вас, за никого специално, просто, за да си кажа това, което така силно обичам и така силно мразя – хората! Прозвучах грубо, незряло. Знам!

 Разхождаш се из София без ясна цел и посока, гледаш и внимателно наблюдаваш. Разговаряте с някоя приятелка бурно и емоционално, докато погледа не ви се спира на една компания от тийнейджъри. Приблизително на 13-15 годишна възраст. Всеки с интересни дрехи, всеки индивидуален сам по себе си, всеки с цигара в ръка и разбира се в другата ръка се държи бутилката бира. Ако пък не са толкова финансово добре осигурени са си всези една еднолитровка и си я въртат помежду си.. Няма гнус и отвращение, те все пак са приятели, истински приятели и могат да делят всичко. Споглеждате се с приятелката и без да си казвате нищо и двете си мислите: ‘Брей, брей.. тая младеж...’ . Отминавате ги, обаче случайно чувате откъсачни думи от техния разговор: ‘еди кой си се напи и после `връща ресто в кенефа... а па оня ебати ..ТИИИИТ.. му ..ТИИИТ.. . Пак се споглеждате с приятелката... Вече толкова пъти сте разговаряли на тая тема, че и двете се чувствате адски изтощени да я повтаряте, знаете си мнението..  

 Стигате до една площадка, на която си играят сладки, малки, усмихнати децича. Посядате на някоя пейка, така на сенчица да не ви пече много, много.. Наблюдавате дечурлигата и си говорите като всяка от вас си има свои деца какво ще ги прави, как ще си гушка, мачка, обича. И вските тези мечти до момента, в които не виждате реалността – две децица започват да се карат за едно камионче, започва некотролируем плач. Майките се втурват към децата. Едното, видомо по-силното, бута на земята другото. Майките стигат до ‘смисъла на живота си’ и започват да се карат – кое дете е виновно, кое  е по-лошото, кое няма възпитание, кое е разлезеното. До консенсус по въпроса не се стига. Всяко едно дете за майка си е идеално и то никога не може да е виновно.

 Отчаяни и издразнени ставаме от пейката, казваме си прощални слова и с приятелката се разделяме. Обещаваме си, че ще се чуем тези дни за още една разходка, но и двете тайно знаем, че нямаме желание повече да се разхождаме. Имаме нужда от една хубава почивка, всяка в къщата си, на спокойствие и усамотение.

 Уморена се качвам в автобуса и размишлявам. Въпреки, че вече толкова ми е писнало да мисля, ама дай да се занимавам с нещо преди да стигна у дома и да зазяпам телевизора само и само да избягам от реалността. И, о, не.. пак ли... Разни възрастни дами, които иначе изглеждат адски интелигентно, се карат в градския транспорт коя да седне на единственото свободно място. Е, по възрастната с повечето  болежки победи.. Утихна в автобуса.. А отсреща гледам една красива млада бременна дама се е хванала за седалката и си мълчи, а на лицето и е изписано колко много иска да седне, как я болят краката и кръста вече, но устоява мъжки, права е и непоклатима.

 Слизам на спирката и си казвам, усмихвайки се: ‘Е, добре, че не е работен ден..’

*работен ден – ако някой се чуди каква е връзкатаà градски транспортàлудница; колиàобезумели шофьори, всеки псува и си мисли, че той е с предимство, все пак неговата кола е по лъскава ;) и т.н. и т.н. мога да изброя още ред причини, заради които да се чудите на българското общество (или по-точно липсата на такова), ама вие си ги знаете, нали ?