Имаме ли нужда от снежни човеци?!
Сънувах странен сън. Сама съм в Борисовата. Нощ е и няма жива душа наоколо. Но луната осветява достатъчно, за да мога да строя своите снежни човеци. Това е като някакъв странен магически ритуал или не знам... Не ми е ясно какво изобщо правя там по това време. Не мисля. Бързам. Трябва да се построят, колкото се може, повече. Цяла тълпа са вече, но не са достатъчно. Изпипвам всеки детайл - носовете, очите им... Някои са добродушни и усмихнати, други ме гледат малко от високо, има загадъчни, злобни и всяващи страх. Има също и безлични. И самодоволни. И просещи усмивка. Всякакви! Понятие нямам как съм ги издокарала такива като никога не съм се изявявала кой знае колко в скулптората и изобщо. Гледат ме и си шушнат нещо със снежните си усти. А може би е вятъра или нощта се опитва да пее, или си внушавам... Не, не можеш да си измислиш такъв звук. Няма как да си го въобразя. Прекалено е.. задълбочен. Странна дума за звук, но много добре го описва. Малко ме е страх, честно казано.
Ха! Ето, че един започна вече и да си тактува. Какво следва? Ще затанцуват в кръг наоколо ли?! Ще ми утъпкат снега и няма да мога да строя повече. А трябва! Какво ще правя, какво ще правя?! Раздвижиха се. Ей, къде отивате? Какво става? Тръгват ли...? Никога не съм вярвала, че собствените ти снежни човеци, ще вземат да си идат. Обръщат ти гръб и цап-цап по снега... Не е на хубаво това, не е хубаво..
Сега е тъмно, тихо и ги няма. Всичко се провали. Сядам и плача. Страх ме е..
Глупав сън.
Било е нещо средно между раздвижването на статуята на Командора, и това как чудовището се обърнало срещу създателя си Франкенщайн...
Възможно ли е позитивно тълкуване? Винаги е възможно:
Творецът (Господ, или Момо, или една майка) създава, обаче след като е вече завършено, Творението (човешко същество, или есе на Момо, или дете) придобива собствен живот и свое право да го живее по своему. Творецът е прецизен и загрижен, той влага всичко, за да направи Творението съвършено. След това вече не може да го спре, то тръгва по своя път да търси щастието. Дали ще се обърне назад, да се сбогува с Твореца? Не, не се обръща.... неговият поглед е отправен към бъдещето, за него Творецът е минало.
Творецът остава сам, той е изпълнил достойно своята задача. Мъчно му е за Творението, за това, че то не е вече с него, но е и удовлетворен, че е направил всичко според силите си, за да бъде Творението подготвено за това, което го очаква.
Какво ще кажеш?