За смелостта да си позволиш да промениш мнението си...

 Ситуациите се променят, хората също, нормално е и мненията да претърпят промяна! :)) Всяко решение и отговор са правилни предвид конкретна ситуация!

:) Мдам, велико време за физиката е било тогава.

Когато бях в предишната соц. мрежа (тип форум), се бях скарала с едни момичета(нищо грубо, разбира се, но така се случи, че си повикахме и ни заключиха темата). И на другия ден, като ми размина, се извиних съвсем официално, защото реших, че може и да съм прекалила. И всички бяха толкова възхитени. Беше много странно, защото на мен ми се видя нещо съвсем естествено. И най-интересното беше, че средната ни възраст там беше сигурно 16. Т.е. не говорим за спорове между възрастни за супер невероятно важни теми, бяха някакви тийн истории. И въпреки това, за тях беше толкова трудно да повярват, че някой се е извинил.

Така че, искам просто да подкрепя поста и да кажа - най-лесните и най-красиви думи са "благодаря" и "извинявай".

Вярно е, Дени. Но запитвала ли си се защо за някои хора е толкова трудно да признаят, че са сгрешили? Ще предпочетат светът да загине, но не и да кажат "извинявай"...
Аз мисля, че колкото по-уверен и силен вътрешно е един човек, толкова е по-лесно за него да приеме, че не е съвършен.
Освен това, за да се извиниш, трябва и да харесваш себе си достатъчно, за да можеш да си простиш :).
Като че ли най-трудно прощаваме на самите себе си...

А конкретно за поста ми: много се замислих за това какво всъщност е Истината. Казват, че всяка позиция има поне две гледни точки и две истини. Ами ако отговорите са се променили? Ако истината от миналата година или от предишното десетилетие се е трансформирала в нещо съвсем различно и често - напълно противоположно? Какво правим тогава?
Как приема промените един несигурен, изплашен, закостенял човек, за когото новата гледна точка е невъзможна - защото срива цялата му същност?
Много е важно за мен да разбера това, защото съм прекарала голяма част от живота си сред хора, които не можеха да прощават нито на себе си, нито на другите. И май не се сещам да съм чула от тях да се извиняват често...

А колко е просто всъщност - няма абсолютна и окончателна Истина!!! Позицията,  която защитаваме яростно днес, утре вероятно ще се промени, ще се трансформира в друг отговор...
Ама ние сме били прекалено заети да дяламе треските на дървените глави около нас; без да забелязваме, че така самите ние се превръщаме в пънове...

 

И друг път съм поствала това, но наистина за мен е Откровение:

    

"Ако затегнеш струната прекалено много, ще се скъса. Ако я оставиш хлабава, няма да свири".
"Да се учиш означава да се променяш...Пътят към Просветлението е Средният път -  това е линията между всички крайни противоположности..."

Няма да крия, че голяма част от философските ми възгледи през последните 15 години са формирани от будизма

 

Ами аз преди 3 дена имах един епизод, в който много се бях ядосала на себе си за една грешка, която накрая се оказа, че може дори и да не е изцяло моя. Но така или иначе прекарах известно време в "духовно самоизмъчване", но в един момент се замислих, че всъщност идеята, че можеш да бъдеш безгрешен е доста надменна. В крайна сметка, всички сме тук, за да се учим на някакви неща, да се справяме с някакви предизвикателства, и всяка глупост, която успяваме да си причиним би трябвало да се използва, за да научиш нещо за себе си, да се приближиш с една стъпка напред в целта на живота си. И ако не си способен да си простиш, то ти едва ли не се сърдиш на себе си, че не си съвършен. Което е съвсем определено надменно и пълна самозаблуда - все едно да се сърдим на телата си, че не са съвършени. Ми не са. Няма как да се сърдим на Вселената, че в нея естествената посока на събитията е от ред към хаос, което за телата ни не значи нищо хубаво.

А колкото до истината...аз си представям моментната истина като някакъв вид хармония - когато правиш/защитаваш нещо, което е в хармония с твоята същност, това за теб е правилно и е твоята истина. Тя не винаги съвпада с универсалната истина, но за теб е най-доброто в момента. И ако комбинираме това, с осъзнаването, че човек се променя ама наистина постоянно, ми би било очевидно, че няма смисъл да робуваш на истини от вчера. Защото човекът, който вчера ги е защитавал, не си точно ти, а твоята вчерашна версия. След това ти се е случило толкова много, променило ти е, и ти вече просто не си същия. И като си грешал тогава, ми извини се. Грешките са част от живота.

Например Стивън Хокинг бил казал, че трябва да направят списание, в което да си признаваш, че си объркал нещо някъде и да обясниш как точно си разбрал грешката си. В крайна сметка това е толкова полезно за всеки учен. Но след това добавил, че такова списание едва ли ще има много публикации. Явно не е толкова страшно да си признаеш, че си сгрешил. Но наистина, трябва да уважаваш себе си достатъчно, за да разбереш, че в това няма нищо страшно или лошо.

Видеото ми припомни филмът за Буда, както и индийските приказки които четох като малък. Аз знам историята малко по-различно, обаче. Струната не е на музикален инструмент, а на лък. С негова помощ е можело да се лови рибата чиято сянка се прокрадва в мътната вода. Вероятно истината какво точно е било се мени така както отговорите в теста на Айнщайн...

И наистина става въпрос за себеуважение. Онези с ниска самооценка са зависими от въображаемият имидж който градят и сами попадат в клопката на собствената си слабост. И напротив, ако си наясно кой си, съобразяваш се, но не приемаш буквално чуждото мнение какъв си, тогава може да си позволиш да изразиш явно промяната в становището си. Аз съм много горд, че съм имал смелостта да го правя и в пребиваването си в Интернет, защото знам, че това говори добре за мен, а е рядко срещано явление. Обичам да казвам, една голяма крачка за мен и една малка за човечеството. Промяната на света започва от нас самите. Ако не можем да променим себе си, няма шанс да го сторим и със света...

 

 

ПС: Никой до сега, обаче, не ми се извини за клеветите и лъжите по мой адрес. Никой от клеветниците нямаше достойноството и смелостта да си признае, че е сгрешил за лъжите които съм опровергал. Не ме питайте кои са те, защото си стоят. Приписваха ми се думи които не съм изрекъл, помисли които не съм си и помислял и какви ли не намеси каквито нямам. Стана ясно, че темите които са сваляни не са от мен, но извинение не последва. Вчера с лека ръка ми приписаха и редактиране на постове на Коприва. Отново не последва извинение. Изглежда все пак себеуважението не е за всеки. Вместо някой да се засрами, сега очаквам още обиди по мой адрес и провокации.

 Не , не си ми редактирал оня коментар! Нали ми писа ЛС и аз приех становището ти! Редактира ми въпрос , как да те наричам, на отговор в мой коментар и ми посвети пост за страховете ми :))) Нито си свалял чуждата тема! И това го знаем! Не ти отива да се правиш на жертва! Защо спамиш с коментари за себе си? Извинявай, ако съм те засегнала! Харесвам постовете на Ела и ще продължавам да ги чета.....(при възможност). Тоя спам е излишен!!!Благодарих ти за решението си и ти се извиних! Надявам се, да си доволен! Бъди здрав и щастлив!

 П.С. Никъде не съм прочела, някой да те е обвинил, че си ми поправял постове, нито да те обвини за свалената публикация!!!Дори напротив, Ела ми писа, че навярно е мое недоглеждане! А за коментара, който ми промени, ти сам ми писа, че е вярно, но страховете ми са ненужни! :))))

 

 

И аз не разбирам как от пост за истината стигнахме пак до лични откровения. Но какво пък, това също е част от истината, предполагам...

Сещам се за онзи съдия, който изслужал първо тъжителя. Разбрал доводите му и отсякъл:

Едно време учехме, че истината бива субективна, обективна, относителна и абсолютна. Доколкото си спомням абсолютната истина беше като абсолютната нула - теоретично възможна, но непостижима в обикновени условия. Затова непрекъснато се съмнявам във всичко - най- вече в собствената си правота. Понякога се чудя на самоувереността на някои хора - как може някой да бъде сигурен, че стореното от него в момента е добро, че в следващия момент няма да се окаже предпоставка за гибелни последствия. Достатъчното самоуважение и смелост според мен предполагат да се вземе под внимание факта, че човекът, както и вселената, са динамични системи. Това значи, че всяко едно решение във всеки един момент подлежи на корекция, ако обстоятелствата го налагат. Това не е слабост, това е закономерност. Друг е въпросът, че динамичната система човек трудно узрява за промяна - била тя в бита, в мисленето или в каквото и да е. Всеки момент изисква вземането на някакво решение, което за момента е адекватно, но в последствие - кой знае какво може да се окаже? Изобщо, темата е обширна :))

Благодаря ви за коментарите!
Темата е наистина обширна и може да се развие в много посоки.
Например:
че колкото повече знае един човек, толкова е по-смирен - защото осъзнава колко много не знае.

Или че има неща, които са по-важни от фанатичната вяра в една истина :). Преди хората са изгаряли тези, които са се съмнявали, че земята е плоска...

Или - че истината, знанието, информацията са абсолютно безполезни сами по себе си - важното е какво правим с тях, как ги използваме. Чистото притежание на една истина е точно толкова безсмислено (вероятно), колкото купчината злато на чичо Скрудж от детското филмче...

...И понеже светът и Вселената са толкова огромни и непознаваеми за нас и нашите сетива - ние сме развили компенсаторен механизъм - научаваме нещо, приемаме го за правилно и се вкопчваме в него на живот и смърт. Противим се на промяната с всички сили - също както неумелият плувец се противи на водата, вместо да я използва.
А когато се окаже, че сме вярвали в една илюзия...е, тогава меко казано, не е много приятно.
Някои хора никога не могат да се съвземат от такъв шок. Което обяснява защо блестящата благородна идея на Стивън Хокинг за списание, в което учените да си признават грешките, е невъзможно да се осъществи на практика.
Защото понякога личността ни дотолкова се сраства с това, което сме приемали за истинно, че ако унищожим вярата, унищожаваме себе си...