Завръщане

Стоя на паркинга на хотел "Санкт Петърбург" в Пловдив. Вторник е и е доста вертовито и студено. В София обаче всичко е все още сковано в лед, кал, студ, сняг, гадости...
Та седим си със сина на Шефа пред стъклените врати на хотела. Всъшност реално това се случи в рамките на една секунда или по-малко, но времето ми беше достатачно за да забележа няколко неща:
Вятъра подухва врътовръзките ни изключително артистично (почти като в началото на Sin City). Иглата за вратовръзки, която седи в джоба на ризата ми служи именно за да не се случват такива неща. Самата врътовръзка пък служи за да прикрива копчетата на ризата, които не са особенно естетични. Сина на Шефа трябва да си купи по-хубава кола. От всичко това успях да кажа само едно:
- Човече, купи си по-лъскава кола. С този трошляк ни пада реномето.
- Прав си! - отбяляза той и влязохме вътре.
Започваше поредната конференция. Обожавам ги тези събития. Обожавам глупавите чантички с емблемата и името на конференцията които са пълни с разни шарении (и в същото време са ми странни хората, които ги използват дълго - примерно младеж в 280 с чанта от зъболекарска конференция от 2002 г.).
Красива девойка раздава табелките с имената на участниците. Поглеждам я. Осъзнавам грешаката си. В момента гледам много лошо. Толкова лошо, че чак мен ми е неудобно. Не, че нещо, но съм недоспал, гладен и ме болят бъбреците. Да, гледах много лошо. Нещо като Бат Брус в "Умирай трудно 3", само дето аз съм значително по-грозен от него. Девойката се притесни, бутна ми табелката с името. Стана ми неудобно. Май това са някакви абсолютни глупости, за които се притеснявам. Как да е.
Конференцията върви добре. Тъкмо си мислиш, че няма как някой да измисли по-скучен, безсмислен и не свързан с темата доклад и ха! Изненада. Можело и по-зле. Хапването на обяда е добро. Бивш заместник министър се прави на културен и взима по малко. На всички останали не им пука и трупат в чиниите като за последно.
Излизаме от Пловдив. Има нещо брутално натрапчиво в този град. Прекалено много адски лъскави коли. Всичко сякаш е с една идея по-лъскаво, по-безсмислено лъскаво. Колите сякаш са все нови... Хм, всеки иска да си покаже парите явно тук. Прилича малко на Варна, даже много.
Заспах в колата и се събудих чак когато вече бяхме в Горубляне. Бях уморен. Много уморен. Прибрах се в милата ми стая, при милите ми полуадекватни съквъртиранти. Заспах. Станах. Пак бях уморен. и психически и физически. Сякак. В мен се образува странното желание да се махна от този град колкото се може по-бързо. Бягах, но не знаех от какво бягам.
Отидох на работа, колкото да свърша няколко неадекватни работи от които все още ме е срам, да измисля някаква глупост защо няма да ме има следващите два дни и се прибрах да си стягам багажа. Наблусках страшно много боклуци в един сак и тръгнах към гарата.

За съжаление бях изпуслан вече автобуса за Димитровград и трябваше да взема късния влак.

Беше време, когато всяка седмица ми се събираха поне две-три пътувания с железницата. Това беше, когато учех в Търново, намаленията за студенти бяха големи, а цените на билетите адски ниски. Еднопосочен билет с влак до Търново ми струваше май към три лева. Скъсвах се да пътувам. Два дни в Търново, три в Димитровград. Бях попаднал на доста странни, но хубави хора в Търново, но пък в Димитровград ме чакаше приятелката ми. Беше хубаво тогава. После се преместих в София. Пътувах с влак пак известно време, после ме научиха да пътувам с автобус. После пък се прибирах в Димитровград веднъж на два месеца.... Позната история.
Настаних се във влака. Бях си приготвил разни работи за четене - книги, списания. Надявах се и да заспя. Мразя да пътувам дълго.
Най-накрая във влака довърших "Спасителя в ръжта". Прочетох я само и единствено защото ТЯ ми беше казала, че прекалено много приличам на Холдън. Не знам дали беше права. И да и не. Книгата ми хареса. Много. Мислих си, че значи едно, после прочетох тлъста рецензия на някаква начетена мадама, която вървеше заедно с книгата. Не, определено не съм разбрал книгата. Автора иска да каже съвсем друго. Схващате ли иронията. Мразя литературната критика. Като дойде Световната революция тия ще са едни от първите, които ще разстреляме. Даже преди чалгарите ще ги изпозастреляме тия. Мамка им.
Та мисълта ми беше за "Спасителя в ръжта". Толкова пъти съм изпадал в такива състояния, че като четях книгата имах чувството, че си чета дневника. Абе лудница.
Пристигнах в Димитрвоград около 23 часа. Май бях попаднал в друга вселена. Силноосветения почти празен влак пристига на огромна празна и мрачна гара. Мрачна гара разположена в притихнал, заспал, тъмен град. Толкова е тихо, че чувам камъчетата, които се плъзгат под подметките ми.
Хубаво и топло е у дома. Тухленият апартамент на четвъртия етаж на един стар, стар блок. Това е моя дом. Не винаги съм живял тук. Близо девет години съм живял на съвсем друго място, но по-голямата част от съзнателният ми живот е минал тук. Забавно. Понякога по инерция наричам смотаната си стаичка в Студентски град "дом", но това са пълни глупости. Всичко тук е по-хубаво. Даже студената бира.
На другия ден се поразходих из града. Стана ми кофти. Никога това не е било, кой знае какво място, но сега ми се струва особенно западнало. Улиците са пусти. Даже при вечер. Има доста хора над 40 - 50 и между 10 и 18. Тези на средна възраст ги няма. Знам къде са. В Пловдив, София, Барселона, Мадрид.... И много малки деца не се забелязват. Тъжно.
Минавам покрай славната си езикова гимназия, кръстена на някой си "Иван Богоров". Гледам наследниците ми там. Аз бях випуск 2003. Гледам очите на сегашните хора там. Става ми кофти. Няма нищо вътре. Май го няма оня бесен бут срещу системата и живота. Няма я надеждата, че точно ние ще оправим света. Бахти гледам ги тия младежи и все едно гледам очите на крава. какво е станало бе мамка му!!!
Продължавам да се шматкам тук и там. Спомням си хиляди забавни и не до там преживявания. Спомням си, че на тази пейка съм се целувал, на тази полянка съм се бил, на тази улица за малко да ме блъсне кола, в този блок живееше съученик, в този гараж имаше компютърна зала където играехме на CS и StarCraft. Кафенета, кръчмички, лафки за бургери. Всичко уж си е по местата и сякаш не е същото. Не познавам хората. Моето поколение вече е избягало от тук. Следващото се готви за напускане.
Няма как да не си спомня за едни по-прости и сякаш по-щастливи времена. Мамка му, не беше кой знае колко отдавна.
А може всичко това да продължи вечно. е почти вечно.
Разминавам се с една типична димитровградска семейна двойка. Малка и много красива женица облечена в анцуг, придружавана от двете си малки деца и зомбираният си лекобрадясал и окичен с позлатен ланец мъж. Предсатвих си живота им. Не е много трудно да бъда като тях.
След гимназията не трябваше да кандидатствам никъде. Щях да изкарам казарма 9 месеца. После щях да се пошматка малко и евентуално да поработя няколко месеца в Испания. Щях да изкарам малко пари, колкото за лъскав мобилен и Голф двойка. После щях да се хвана да бачкам я като барман, я като нещо друго подобно. Живея при нашите като пиявица (често стрещано в градът ми), те ми плащат повечето сметки. Мисля се за много печен и разправям как уж преди няколко години съм ходил с Гергана (тя е от Димитроврад и е често срещан слух, че еди кой си бил ходил с нея преди доста години). в крайна сметка щях да си забия някаква хубава и сладникава димитроградчанка (за предпочитане с имоти и оранжерии в околните села), която ще се казва Катя примерно. Тя ще е с проклет характер, но пък ще духа добре. Щяхме да се оженим и да имаме две деца. Чак някъде тогава щях да се изнеса от нас. После следва живот изпълнен с опит за градене на димитровградска средна класа, тънка и дебела еснафщина, прогресивно затъпяване, чалга, поп-фолк лайфстайл, гледане на футбол и в крайна сметка край на всякаква мозъчна дейност.
Бахти, сега като го пиша и ми се преисква. Щях да съм цар в ада, а не както сега роб в рая. Този град ми действа зле. за има няма четири дни и се усетих как съм станал по-инертен, по-мързелив и доста по-глупав май. Ама пък ми е хубаво. Гледам си Vip Brother, пия бира, спя до късно, не правя нищо.
Време е да се махам от тук. време е да поемам към любимата ми лудница София. Там може да се чувствам перманентно депресиран и уморен, но за това пък съм жив, умен, мислещ, правещ разни работи и така нататак.
Но пък и така си искам моята Катя, моя скапан панелен тристаен апартамент с алуминиева дограма и климатик в славният квартал "Простор", за моята си количка Голф двойка.....