Живот в черно и бяло - докога?

Отдавна не пиша тук, но понеже ми се искаше да споделя това писание с приятелите ми от тук, копирам го от блог.бг. За разнообразие. :)

Вчера докато се разхождах из улиците на София и най-накрая разбрах - живеем в село. Имаме няколко главни улици, малко магазинчета и това е. Можеш да обходиш столицата ни за няколко часа и то без никакъв проблем. Местата за разходка и среща са доста ограничени. Дори не споменавам, че в момента половината център е като лунен пейзаж, но това да кажем, че е временно. Но старите и олющени сгради, тъжните оклюмали физиономии и грозните, вехти дрехи, които се виждат навсякъде не са временни. Те са лицето на града. Градът, който наричаме столица. Столицата, която наричаме европейска.

Нищо европейско няма в този град, освен може би самочуствието ни. О, не ме разбирайте погрешно, аз обичам София. Винаги съм я обичала и гледката на Витоша изправила се като непоклатим страж над малкия ни град винаги ме изпълва с възхищение и родолюбие. Обичам София и това е факт.

Но това което виждам в нея ме натъжава все повече и повече. Вярно, тази година ми се насъбра повечко живот извън Родината. Постоях в Европата. И макар да не съм склонна към превъзнасяне, разликите просто се пропиват под кожата на човек. Трудно е да се аклиматизираш само за няколко часа. Но когато усещането за нещо развалено те гони дни и седмици наред, нещата не са добре.

И не мисля, че мизерията ни може да се дефинира само като бедност. Да, хората по улиците са подчертано по-бедни от тези из по-хубавата част на Европата. По-бедни сме и от миналогодишните ни версии. В това няма спор. Проблемът не е толкова в качеството на дрехите. Или в дупките по улиците, с които да кажем, че сме свикнали и дори не се замисляме докато ходим по лошо поддържаните, грозни и опасни тротоари - също като човекът-паяк, шестото ни чуство за тротоарна безопасност ни прекарва през силно нагънатия терен без да се замислим и дори без да го гледаме.

Проблемът не е толкова финансов. Има и много по-бедни страни от нашата, където хората живеят подчертано по-весело. Примерно цяла Латинска Америка. Дори във Факултета хората живеят по-весело. Проблемът е нашето излъчване. Този невидим аромат на телата ни, който ни превръща в ходещи недоволни чучела нахлузили някакви дрехи и носещи ги из града към поредната нежелана дестинация. И това излъчване се усеща особено по цветовете, които хората подбират да носят. 

Не знам дали сте се заглеждали в другите, мнозина предпочитат да не го правят. Но аз го направих. И на 30 градуса температура, видях огромен процент черни дрехи. И малко по-малък такъв бели дрехи. Останалото беше кафяво. И това са летните ни дрехи? А малкото цветни дрехи изглеждат неприятно избелели, а новите -някак нелепо на фона на цялото едноцветие наоколо.

Какво не ни е наред?! Криза е, ок. Но това значи ли, че всички трябва да си облечем черните дрехи и да ходим като на погребение?! Това кой точно наказва - "тях" или нас. И ако животът ни е толкова черен, то може би е време са промяна. Или на географска ширина и дължина или на собствените ни нагласи. 
Промяната на местоживеенето е ясна и едва ли има смисъл да се коментира. Но както казах, има по-бедни от нас хора, които живеят по-щастливо, които все още виждат цветовете в живота. Защо? Защо те могат да са щастливи, а ние можем само да обвиняваме?!

Софиянци, ние живеем в едно голямо село. Не се залъгвайте, че живеете в град, в града е пълно с цвят, пълно е с различни хора, с прегръщащи се двойки - хетеро и хомосексуални, млади и стари, пълно е с живот и светлина и магазини и глъчка и шум. Нашият град е едноцветен и скучен. Той не е град, а село, и то в лошия смисъл на думата. Няма нищо пасторално и зелено в него. Има само сивота, разнообразена от рамъкнати жени на средна възраст, навлекли соц-копринени ризи в убити цветове и мислещи се за официални. Животът ни сякаш е набил спирачки и като магаре на мост е отказал да продължи напред към бъдещето, към Европа, към света. Живеем в село.

А след като живеем в село, което дори не е село, от къде на къде тези изисквания за богатство, спокойствие и качество на живот?От къде на къде си позволяваме каприза да сме недоволни от държавата ни и да навличаме черно и да се обливаме в това гадно чуство на безпомощност, което лъха отвсякъде. Когато живееш в дупка, се примиряваш с дупката и се научаваш да бъдеш щастлив и в нея. Или я превръщаш в нещо по-добро. Мизерията надничаща от очите на хората не ни прави по-силни, по-горди и в никакъв случай по-успешни. Прави ни жалки, глупави и слаби. Защото това показва пълната ни неадекватност към сегашната ни ситуация. Мислим си, че живеем в европейска държава, която трябва да ни осигури качествен живот. Е колко години ни трябват, за да осъзнаем, че това просто не е вярно. Нито една думичка в това изречение не е вярна. Нито живеем, нито в европейска, нито в държава. И със сигурност ако няма държава, тя не е длъжна да ни осигурява каквото и да е. Да, някъде из Европата има такива държави, които са държави, които осигуряват някакви неща, където хората си купуват маркови дрехи на намаление за под 10 евро и ходят добре облечение и усмихнати. Да, но това не е България. И е крайно време да осъзнаем, че или трябва да се преместим, или ние самите да се променим и да индуцираме промяната. Да създадем нашата държава. 

Но това няма как да се случи, докато всички живеем в някаква постоянна меланхолия, която мени цвета си от сиво до черно. Няма как да се случи, докато сме толкова заети със собственото си самосъжаление, че нямаме време да се радваме на живота и да се опитаме да създадем нещо за себе си и за близките ни, което да осмисли живота ни. Било то дете, дом, фирма или империя. Всеки от нас може да бъде човек, може да живее качествено, може да бъде щастлив. Но това в тази сивота, просто няма как да стане.

Извадете си най-накрая цветните дрехи. Животът е гаден и няма причини да очакваме да е хубав. Но животът е живот и това му е най-хубавото - винаги може да се промени. И няма смисъл да си хабим енергията в това да бъдем едноцветни. Да бъдем от БСП или СДС (или ГЕРБ с/у всички останали), от ЦСКА или Левски, социалисти или капиталистим, граждани или селяни, за или против Русия/САЩ/ЕС. Да гледаме БТВ или Нова, Шоуто на Иван и Андрей или Слави и прочие и прочие безмислени крайности. Животът е гъвкав и безкрайно цветен. И в него има място за всички. И черното и бялото са само неговите граници - местата от които не можеш вече да мърдаш. Но между тях са всички цветове, всички хубави и лоши неща, които можеш да направиш, които могат да ти се случат. Излезте от задника, в който сте се заврели и си облечете най-хубавото настроение и дрехи, когато излизате по улиците. Защото никой не ни е длъжен, да ни признава колко сме велики, да ни създава качествени условия за живот, да ни дава високи заплати и т.н. Единствените хора, които имат някакво задължение към нашия живот сме ние самите. И колкото по-бързо започнем да го осъзнаваме, толкова по-бързо България ще се изправи на крака и ще тръгне напред. С гордост и предразсъдъци може да се живее само ако си богат и известен. Останалите от нас трябва сами да докажат величието си и сами да построят пиадестала си.

И свалете тия черни потници, защото направо ми се повръща като видя човек облечен в черно или бяло.