Едно решение - Да бъдеш или да пребъдеш....Това е въпросът!
- Няма ли да дойдете и вие? - пита Деси, моя приятелка от детството.
- Къде? В Испания ли! - възкликвам аз - Това не беше ли на другия край на света?
- Само на 2-3 часа път със самолет. И все пак не става дума за Луната , а за Европа, по дяволите! - порицава ме тя.
- Отлично познавам границите на Европа, скъпа. И дори Австралия не може да ми се опре. Да не говорим за Испания. Съвсем наблизо е. Да, ама на картата. Нали! Там всичко е толкова близко и даже възможно. Но какво става, когато започваш да стягаш багажите. Самият Айнщайн твърди, че времето е относителна величина. Напълно съм съгласна с него. Бих могла да допълня теорията му , като вметна, че и разстоянието е също така относително понятие. Едно е на картата, друго е, когато го прелиташ. За теб Испания е само на 2-3 часа, а за мен е друга Вселена.
- Не вярвам на ушите си! - възкликва Деси - Какво е станало с теб? И с мечтите ти! Къде изчезна онази моя приятелка, с която щяхме тайно да се вмъкнем в пристанището и незабелязано от всички да се скрием на някой кораб? И как си вярвахме само! Бяхме сигурни, че именно той ще ни отведе в Америка. Ти, именно ти, бе най-голямата мечтателка, която някога съм познавала.
Настъпва мълчание. Спомените ме повеждат към отминали времена и далечни приказки. Да, времето е относително, разстоянието също.
- Сега е различно - почти през сълзи казвам аз - За едно дете решенията са лесни. Защото то все още не е изградило живота си. Не ходи на работа, не е открило средата си, няма истински приятели и никой не зависи от него. Сега аз имам своето семейство, съпруг и малко дете. От моето решение зависят много хора. А какво ще стане с родителите ми? Нима утре те няма да се нуждаят от помощта ми? Ами приятелите? Апартамента и работата ми? Всичко!
- Какво му е на детето ти? Нали сама каза, че за едно дете това няма значение. Какво ще му дадеш в тези условия, в които ни е поставил животът? Какво можеш да направиш ти и съпругът ти с тези ваши заплати, които всеки месец ви поставят на ръба на оцеляването. Хубава храна ли ще му сложиш на масата или играчките, на които да се радва. Ще го заведеш ли поне веднъж на почивка? Ами какво ще стане, когато то порастне? Какво образование ще му дадеш, с какви джобни ще го пратиш на училище? А за теб какво остава? Кога ти и твоят съпруг ще успеете да се позабавлявате? Как ще стане това? Сега пък и родителите си намесваш. Ами остави ги тези хора поне за малко намира. Не вие, а те са, които ви помагат всеки месец. Не смяташ ли, че ще е по-добре, ако ги освободиш от това бреме? С какво ще помогнеш на тях. Ами ти на себе си не можеш да помогнеш. Какво за приятелите? Не виждаш ли, че всеки е поел по пътя си. И ако утре на някой се отвори шанс за по-добър живот, нима си мислиш, че ще го пропусне в името на старото приятелство. И не ми говори за един апартамент, за четири стени, в които все още витаят душите на баба ти и дядо ти. Нищо не си променила тук, всички вещи са стари и отминали, защото нямаш средствата да наредиш нещата по свой вкус. А ако работата ти е тази, която те възспира, само ти напомням, че за същото, което вършиш сега в службата, в Испания ще ти плащат десетократно.
- И все пак - казвам аз - Тук съм се родила. Това е моето място. България е толкова красива, нейната природа, нейната история...
- За какво говориш, скъпа? Не те разбирам. Кога за последен път си имала възможността да се полюбуваш на природата? И знаеш ли, това скоро няма да ти се случи. Стой си между тези овехтяли четири стени и единственото, което ще виждаш всеки ден, ще са именно те, кварталния магазин и няколкото улици в центъра и около блока ти. И знаеш ли в какво се състои най-големия парадокс? Че когато аз замина и сетне се завръщам веднъж годишно, ще имам възможността да се полюбувам на родната природа. Защото ще мога да си го позволя. А ти, която ще си още тук, няма да можеш да го правиш. Гледай си картинките и разните снимки с пейзажи на родината и така се радвай на благата й. Чети и препрочитай историята българска и се гордей с нея. Какво си мислиш? Да не би това, че съм в Испания, да ме прави по-малко българка? Историята е нещо, което живее в нас и част от нас, независимо къде се намираме. Знаеш ли, колко са много хората - българи, живеещи в родината си, които не познават собствената си история. Просто никога не са я чели.
Замислям се по въпроса. Така, както никога не съм го правила преди. Но все още усещам непримирието в себе си. Сега единственото, което не разбирам е защо съм така непримирима. Срещу какво и кого е този бунт? Защо решаваме, че не е редно да напускаме родината си? Все пак трябва да имаме сериозни мотиви за това. Все пак решаваме собствения си живот.Това някакви стереотипи ли са? Насадени от кого? За всичко си има причини. Къде е моята причина за непримирието ми? Кога и кой ми е внушил как да постъпвам в подобна ситуация? Трябва да мисля рационално, да се освободя от бремето на собствените си ограничения. Искам душата ми да полети, да е свободна и да избира.
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
Изминала е година от разговора ми с Деси. Тя и нейното семейство се връщат за месец в България. На почивка.....
Още щом ги зървам, разчитам по лицата им промяната. Изглеждат добре, облечени са хубаво. Виждам тъгата в очите им. Онази, която ги е мъчила през последната година. Тъгата по България. Не! Не тя! Тягата по близките и по живота, който са имали тук.
Говорим си от часове. Те са Испания, ние за Българиа. Най-сетне разбирам това, което най-силно ме интересува. Те са щастливи! Тъгата не е успяла да промие рзсъдъка им. Долавям някаква гордост от това, което са постигнали, от това, че са имали смелостта да вземат решението. И двамата са се устроили добре в Испания. Заплатите им са недостижими за България. Позволяват си почти всичко. Разглеждам снимките им. Красива къща, макар и под наем. Басейн, двор и цветя, много цветя. Синът им говори перфектно английски и испански, както и те самите. Българският им е както преди. Малкият е получил международно признати грамоти за изкарани езикови и компютърни курсове. Изглежда ми щастлив.
Става късно и всеки тръгва по пътя си. Ние за дома, а те щели да отскочат до Созопол, понеже там нощният живот бил прекрасен. Отварям вратата на апартамента. Долавям миризмата, оная старата. Решавам да си пусна филм. Не искам да мисля за нищо друго. Но после се сещам, че Нета е спрян поради неплатена сметка. Захващам се с домакинска работа, макар всичко да бях свършила от преди. И това не помага. Мислите ми се отправят назад във времето, когато бях имала един разговор с една моя приятелка. . После още по-назад, когато двете стояхме на пристанищния кей. Тогава всичко беше възможно. Какво е животът, замислям се аз. Низ от решения. Разбирам, че те са тези, които определят нашето настояще и бъдеще, а в последствие и миналоти ни. Давам си сметка, че не разбирам живота, защото не умея да взимам решения. Защото се страхувам. Какво представлява едно решение? То е изборът, който определя живота ни. И колкото по-бързо го направиш, толкова по-лесно избираш собствения си път. Времето е относително. То може да е твой приятел, но и твой враг. Защото оставиш ли го задълго, решението е трудно, даже невъзможно. Как да избираме, спонтанно и интуитивно или рационално и за по-дълго време? Вие ми кажете!
* * * * * * * * * * *
- Няма ли да дойдете и вие? - пита Деси, моя приятелка от детството.
- Къде? В Испания ли! - възкликвам аз.
И нека времето да спре. Защото тук идва ред на едно решение, което ще определи живота ми. Чудя се как да постъпя. Искам да попитам някой. Но се сещам, че времето и разстоянието са относителни понятия. Опитвам да се вслушам в собствения си глас. Търся своята интуиция. Но тя не се обажда. Дали да не отида на църква? Може би там ще получа отговора на един въпрос, така важен за мен. Но решавам, че дори Господ ще се присмее на моята неувереност.
Тогава разбрах. Човек е така самотен. Когато решаваш си съвсем сам, а животът е бойното поле, на което се водят битките - истинските, силните. И единствено истинският войн е сам във времето и пространството. Единствен той може да победи над собствения си живот, да победи себе си.
* * * * * * * * * * * * * * *
Предстои ми едно решение. Да замина или не? Това е въпросът! Но изглежда животът не ме калил достатъчно. Започвам да си мисля, че нищо не би могло да е толкова трудно - нито едно заминаване, нито оставането ми в България - в сравнение с това да взема едно решение!
- Къде? В Испания ли! - възкликвам аз - Това не беше ли на другия край на света?
- Само на 2-3 часа път със самолет. И все пак не става дума за Луната , а за Европа, по дяволите! - порицава ме тя.
- Отлично познавам границите на Европа, скъпа. И дори Австралия не може да ми се опре. Да не говорим за Испания. Съвсем наблизо е. Да, ама на картата. Нали! Там всичко е толкова близко и даже възможно. Но какво става, когато започваш да стягаш багажите. Самият Айнщайн твърди, че времето е относителна величина. Напълно съм съгласна с него. Бих могла да допълня теорията му , като вметна, че и разстоянието е също така относително понятие. Едно е на картата, друго е, когато го прелиташ. За теб Испания е само на 2-3 часа, а за мен е друга Вселена.
- Не вярвам на ушите си! - възкликва Деси - Какво е станало с теб? И с мечтите ти! Къде изчезна онази моя приятелка, с която щяхме тайно да се вмъкнем в пристанището и незабелязано от всички да се скрием на някой кораб? И как си вярвахме само! Бяхме сигурни, че именно той ще ни отведе в Америка. Ти, именно ти, бе най-голямата мечтателка, която някога съм познавала.
Настъпва мълчание. Спомените ме повеждат към отминали времена и далечни приказки. Да, времето е относително, разстоянието също.
- Сега е различно - почти през сълзи казвам аз - За едно дете решенията са лесни. Защото то все още не е изградило живота си. Не ходи на работа, не е открило средата си, няма истински приятели и никой не зависи от него. Сега аз имам своето семейство, съпруг и малко дете. От моето решение зависят много хора. А какво ще стане с родителите ми? Нима утре те няма да се нуждаят от помощта ми? Ами приятелите? Апартамента и работата ми? Всичко!
- Какво му е на детето ти? Нали сама каза, че за едно дете това няма значение. Какво ще му дадеш в тези условия, в които ни е поставил животът? Какво можеш да направиш ти и съпругът ти с тези ваши заплати, които всеки месец ви поставят на ръба на оцеляването. Хубава храна ли ще му сложиш на масата или играчките, на които да се радва. Ще го заведеш ли поне веднъж на почивка? Ами какво ще стане, когато то порастне? Какво образование ще му дадеш, с какви джобни ще го пратиш на училище? А за теб какво остава? Кога ти и твоят съпруг ще успеете да се позабавлявате? Как ще стане това? Сега пък и родителите си намесваш. Ами остави ги тези хора поне за малко намира. Не вие, а те са, които ви помагат всеки месец. Не смяташ ли, че ще е по-добре, ако ги освободиш от това бреме? С какво ще помогнеш на тях. Ами ти на себе си не можеш да помогнеш. Какво за приятелите? Не виждаш ли, че всеки е поел по пътя си. И ако утре на някой се отвори шанс за по-добър живот, нима си мислиш, че ще го пропусне в името на старото приятелство. И не ми говори за един апартамент, за четири стени, в които все още витаят душите на баба ти и дядо ти. Нищо не си променила тук, всички вещи са стари и отминали, защото нямаш средствата да наредиш нещата по свой вкус. А ако работата ти е тази, която те възспира, само ти напомням, че за същото, което вършиш сега в службата, в Испания ще ти плащат десетократно.
- И все пак - казвам аз - Тук съм се родила. Това е моето място. България е толкова красива, нейната природа, нейната история...
- За какво говориш, скъпа? Не те разбирам. Кога за последен път си имала възможността да се полюбуваш на природата? И знаеш ли, това скоро няма да ти се случи. Стой си между тези овехтяли четири стени и единственото, което ще виждаш всеки ден, ще са именно те, кварталния магазин и няколкото улици в центъра и около блока ти. И знаеш ли в какво се състои най-големия парадокс? Че когато аз замина и сетне се завръщам веднъж годишно, ще имам възможността да се полюбувам на родната природа. Защото ще мога да си го позволя. А ти, която ще си още тук, няма да можеш да го правиш. Гледай си картинките и разните снимки с пейзажи на родината и така се радвай на благата й. Чети и препрочитай историята българска и се гордей с нея. Какво си мислиш? Да не би това, че съм в Испания, да ме прави по-малко българка? Историята е нещо, което живее в нас и част от нас, независимо къде се намираме. Знаеш ли, колко са много хората - българи, живеещи в родината си, които не познават собствената си история. Просто никога не са я чели.
Замислям се по въпроса. Така, както никога не съм го правила преди. Но все още усещам непримирието в себе си. Сега единственото, което не разбирам е защо съм така непримирима. Срещу какво и кого е този бунт? Защо решаваме, че не е редно да напускаме родината си? Все пак трябва да имаме сериозни мотиви за това. Все пак решаваме собствения си живот.Това някакви стереотипи ли са? Насадени от кого? За всичко си има причини. Къде е моята причина за непримирието ми? Кога и кой ми е внушил как да постъпвам в подобна ситуация? Трябва да мисля рационално, да се освободя от бремето на собствените си ограничения. Искам душата ми да полети, да е свободна и да избира.
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *
Изминала е година от разговора ми с Деси. Тя и нейното семейство се връщат за месец в България. На почивка.....
Още щом ги зървам, разчитам по лицата им промяната. Изглеждат добре, облечени са хубаво. Виждам тъгата в очите им. Онази, която ги е мъчила през последната година. Тъгата по България. Не! Не тя! Тягата по близките и по живота, който са имали тук.
Говорим си от часове. Те са Испания, ние за Българиа. Най-сетне разбирам това, което най-силно ме интересува. Те са щастливи! Тъгата не е успяла да промие рзсъдъка им. Долавям някаква гордост от това, което са постигнали, от това, че са имали смелостта да вземат решението. И двамата са се устроили добре в Испания. Заплатите им са недостижими за България. Позволяват си почти всичко. Разглеждам снимките им. Красива къща, макар и под наем. Басейн, двор и цветя, много цветя. Синът им говори перфектно английски и испански, както и те самите. Българският им е както преди. Малкият е получил международно признати грамоти за изкарани езикови и компютърни курсове. Изглежда ми щастлив.
Става късно и всеки тръгва по пътя си. Ние за дома, а те щели да отскочат до Созопол, понеже там нощният живот бил прекрасен. Отварям вратата на апартамента. Долавям миризмата, оная старата. Решавам да си пусна филм. Не искам да мисля за нищо друго. Но после се сещам, че Нета е спрян поради неплатена сметка. Захващам се с домакинска работа, макар всичко да бях свършила от преди. И това не помага. Мислите ми се отправят назад във времето, когато бях имала един разговор с една моя приятелка. . После още по-назад, когато двете стояхме на пристанищния кей. Тогава всичко беше възможно. Какво е животът, замислям се аз. Низ от решения. Разбирам, че те са тези, които определят нашето настояще и бъдеще, а в последствие и миналоти ни. Давам си сметка, че не разбирам живота, защото не умея да взимам решения. Защото се страхувам. Какво представлява едно решение? То е изборът, който определя живота ни. И колкото по-бързо го направиш, толкова по-лесно избираш собствения си път. Времето е относително. То може да е твой приятел, но и твой враг. Защото оставиш ли го задълго, решението е трудно, даже невъзможно. Как да избираме, спонтанно и интуитивно или рационално и за по-дълго време? Вие ми кажете!
* * * * * * * * * * *
- Няма ли да дойдете и вие? - пита Деси, моя приятелка от детството.
- Къде? В Испания ли! - възкликвам аз.
И нека времето да спре. Защото тук идва ред на едно решение, което ще определи живота ми. Чудя се как да постъпя. Искам да попитам някой. Но се сещам, че времето и разстоянието са относителни понятия. Опитвам да се вслушам в собствения си глас. Търся своята интуиция. Но тя не се обажда. Дали да не отида на църква? Може би там ще получа отговора на един въпрос, така важен за мен. Но решавам, че дори Господ ще се присмее на моята неувереност.
Тогава разбрах. Човек е така самотен. Когато решаваш си съвсем сам, а животът е бойното поле, на което се водят битките - истинските, силните. И единствено истинският войн е сам във времето и пространството. Единствен той може да победи над собствения си живот, да победи себе си.
* * * * * * * * * * * * * * *
Предстои ми едно решение. Да замина или не? Това е въпросът! Но изглежда животът не ме калил достатъчно. Започвам да си мисля, че нищо не би могло да е толкова трудно - нито едно заминаване, нито оставането ми в България - в сравнение с това да взема едно решение!
Имах ентусиазма да ти кажа много неща, но за сетен път се чувствам попарена от коментар на г-н "гъберкракер".
От тези грозни и абсурдни определения за страната, в която живее и чийто хляб яде всеки ден.
На такива като него с радост пожелавам попътен вятър и то до най-отдалечения от планетата земя континент, с еднопосочен билет, only.
Иска само да ти кажа - ако си млада и енергична, пътувай по света. Това носи познание и огромни ползи за човека, неизмерими в пари или злато.
Виждаш много различни и нови неща и същевременно се уверяваш, че навсякъде хората си приличат и живота се върти около едни и същи неща.
Най-щастливи се чувставаме в България, това е феномен, които не може да се обясни и промени.
Едно пътуване не значи напускане завинаги, света става мобилен и погледнато така, може би ще ти е по-лесно да се решиш на такава стъпка.
Желая щастие и късмет!
А що се отнася до това, което е написал Киберкракер, аз мисля, че и той е прав за много от нещата. Вярно е, България си има своите проблеми. Напълно естествено е това да породи разочарование и непримирие към действителността. Всъщност аз мисля, че Киберкракер дълбоко в себе си е родолюбец и идеалист. Защото кога боли най-силно - когато обичаш! Когато обичаш истински, се поражда критиката. И именно печалните изводи от една критика правят нещата да изглеждат така болезнени и непростими.
Ще ви разкажа една история...
Познавах една възрастна жена, която всяка минута твърдеше колко силно ненавижда България. Поватаряше го толкова често, че чак тръпки те побиват. И дотолкова бе разочарована от собсвтената си родина, че даже не желаеше внукът й да ходи на училище, понеже и учебната система била така скапана, както и всичко останало. Сама преподаваше уроци по английски и френски на внука си и все му натякваше, че от българския няма смисъл, че той някой ден ще напусне тази страна и никога повече няма да се завърне.
Често коментарите й стигаха до циничност и това наистина ме изненадваше, понеже жената бе изключително интелигентна и иродирана личност. Понякога поведението й така ме изнервяше и тази нейна омраза, че ми се искаше да избягам и никога повече да не я срещам.
Докато един ден не разбрах.....Когато била малко момиче нещо преобърнало живота й. Станала свидетел на убийства и масови гробове. Чудовищна гледка, особено за едно дете. Впоследствие много от роднините й били заточени по концлагери. Някой от тях не оцелели.....
Та тази жена си има своите причини. Винаги има причини.
Не познавам никой от вас, но знам, че всеки си има причини да обича родината си или да я ненавижда. Предполагам, че и Киберкракер си има свите мотиви. Не е нужно да станеш свидетел на такава сцена, каквато е преживяла онази възрастна жена. Но понякога и дребните неща се запечатват така силно и от тях може да боли за цял живот. И не мисля, че когато насочиш критиката си към един наранен човек и към неговата болка или даже омраза, ще успееш да му помогнеш. Може би точно в този момент, точно този човек се нуждае от едно разбиране и приятелство, което да върне изгубената надежда и вярата, че нещата могат и да се променят.
С каквито очи погледнаш, с такива ще те погледнат. Ставайки зли, не правим по-добър света за себе си и за околните, се превръщаме в едни досадни и натрапчиви антагонисти.
В България има много проблеми, но ядрото на проблемите сме ние, всички. Доколкото и как те ще бъдат решени, зависи от нас, от нашата воля, усърдност, компетентност и добронамереност да го направим.
Държавата не е някакъв едноличен субект, та нали това сме ние.
Много правилно си схванала, че живеейки в чужбина, човек се научава да обича родината си, разбира какво значи "моята земя".
Преди години, когато за пръв път преживях няколко години в Скандинавие, едно от местата, за които отговорно мога да кажа, че са раят на земята, за пръв път изпитах , какво значи това "носталгия".
Не съм си я представяла така, носталгията...като сън. Сънувах България, сънувах всяка нощ - улиците, по които съм се разхождала, сгради, къщи, Рила, хората, които познавам...и всичко това като една безкрайна приказка, всяка нощ.
2 години след първото ми заминаване имах щастието да ме изпратят в командировка до БГ за една седмица. Когато самолетът мина границата ни и полетя над старопланинската верига, от очите ми потекоха реки от сълзи - само при вида на планините, сякаш душата ми се изкърти и се изля една огромната река от мъка, събирана и подтискана в продължение на цели 2 години.
Не спирах да ходя, през тази кратка седмица, исках отново да видя всичко...и всичко, което понякога преди съм мразила дори, сега ми беше скъпо, мило и го виждах цветно, много много цветно.
И сега е така..плача при всяко завръщане и броя дните на календара, дните до "освобождението на душата ми", до завръщането ми у дома.
Когато бях на твоите години, само за това мечтаех, да пътувам, да обиколя света. Мислех си, че навсякъде е по-хубаво от БГ, защото е различно.
Исках да видя как е устроен света, за да разбера къде съм аз, какъв е смисъла на моето съзидание и мисията ми на земята. И сега съм спокойна и знам, че светът е много красив и зашеметяващо разнообразен, но за мен винаги ще бъде само една временна квартира и винаги ще чакам да се върна у дома.
Иди, виж и се върни богата със спомени и идеи, които да приложиш в името на красотата на нашия живот.
Има всякакви хора. Такива, които са решителни и други, които се боят. Ти все пак си била там, Мерилин, и ще се заминеш отново. Чудя се, не ти ли е студено в онази страна, където лятото е толкова кратко...Питам се, защо се връщаш там, отново и отново...? В онази "временна квартира". Все пак трябва да има нещо, което да те кара да избягаш.
Аз не съм националистка. Не и в този смисъл на думата. Зная, че навсякъде има какво да се види. Планини, морета, океани, реки...Почти навсякъде ги има. Светът е пълен с красоти. Почитам историята българска, но нима тя да е единствена. Всеки народ има с какво да се гордее. Чувствам се гражданин на света, макар никога да не съм напускала родината си. А може би точно за това ми липсва онзи национален дух, понеже и България никога не ми е липсвала.
Винаги съм си мислила, че някой ден ще обиколя света и ще му се радвам. Не бих могла да се примиря с мисълта, че ще си отида от този свят, без да съм го опознала преди това. Преди спомените да обезсмъртят душата ми...
Но страхът е по-силен от едно желание. Толкова много ни пречи. Всеки ден се боря с куп страхове. Изглежда че не съм дорастнала все още и винаги губя битката. Страхът е най-големия убиец на човека. Нито войната, нито придодни бедствия и катаклизми, са успели да отнемат толкова човешки животи, толкова души...
Наскоро четох, че съществуват единствено два типа страхове, които са вродени - страх от височините и страх от силен шум. Ами откъде са се взели останалите, по дяволите?
Знаеш ли, Мерилин, всеки има някаква цел в живота си. Едни се оповават на кариерата си, други на семейството, всякакви мечти и цели. А моята е толкова е проста. Не искам много от света. Единствено да съм в мир с него и най-вече със себе си. Искам да победя собствените си страхове, искам да освободя душата си. Само тогава всичко е възможно. Няма по-голяма победа от това да живееш в мир със себе си и заобикалящия ни свят. Така разбирам аз смисъла на своето съществуване. И това, че искам да замина, не е просто с цел да устроя по-добре живота си, да успея в кариерата или да зе заобиколя от нужните ми вещи. Това е въпрос на битка, в която най-сетне да победя себе си. Да каля волята и духа си, да се освободя от купищата страхове, да не се боя от живота. Никога повече...
Когато бях малка, баща ми все внимаваше да не ми се случи нещо. Да не падна, докато си играя, да не се порежа с ножа, да не излизам по тъмно, да не бъда наранена или излъгана от разни лоши хора. В крайна сметка той успя да ме предпази от световните злини, но не успя да ме направи силна и калена. Не ме предпази от най-големия ми враг - страха. Не го виня. Той е чудесен баща. И смятам, че изпълни своя дълг на родител. Но ето, сега вече и аз съм майка и разбирам, че това е най-отговорната задача, с която съм се сблъсквала през целия си живот. И от всичко най-много искам синът ми да бъде свободна личност, без страхове и невъзможни мечти. Зная също, че това е по-трудния вариант за мен като родител. Естествено, че е по-лесно да го виждам всяка секунда около себе си, как е защитен и недокосван от пошлостта на живота. Но какво ще стане, когато един ден светът ще го постави на кръстопът, дали ще спечели най-голямата битка в живота си...
Все си мисля:"Какво толкова би могло да се случи, ако спра да се страхувам и най-сетне поема риск за промяна. Какво толкова? Най-много да умра. И какво от това?"
Лутаме се, опитваме, сменяме професии, географски ширини, сменяме имидж..и всичко това с една едничка цел - да намерим себе си такива, каквито да се приемем изцяло и безрезервно.
Бягаме от едни неволи, случки и лоши емоции, получаваме други такива, под друга форма и с друго съдържание.
Животът е един безкраен кръговрат, разместване на невидими фигури - като шах, а изхода на играта зависи от известната доза шанс, късмет и Бог знае още какво.
Няма място за страх, това е твоят живот, трябва да го изживееш по най-добрия начин. Имаш дете, значи вече живееш и заради него, това те прави по силна.
Страшните неща в живота са глада, мизерията, неизлечимите болести и смъртта - наистина е страшно да застанеш пред тях.
Просто трябва да видиш, да изпиташ, да усетиш и тогава ще разбереш много неща.
Ако знаеш как живеят хора, по зле от животните ни, с куп деца, как работят навън при 55 градусова жега, за да ги изхранят ..и казват, че са най-щастливите хора на света. Горди хора, стискат зъби, мълчат и опъват един живот, суров и по-тежък от огромна гранитна скала.
Всяка промяна носи известна доза риск, но без риск няма промяна!
Аз не се страхувам от промяната, от неизвестното, а даже напротив, търся ги, защото рутината и еднообразието "ме убиват".
Когато се застоя на едно място и нещата тръгнат гладко и спокойно, ме обзема паника...Паника, че така ще ми хареса, ще зацикля на едно уседнало и удобно местенце и едва ли не "с мен ще е свършено".
"Тази моя психо-логика" зарази и децата ми. Големият ми син е само на 22, а вече е пресекъл три-четири океана. По-малкият - на 21, вече трескаво стяга куфарите за Бразилия. Е за тях се страхувам, наистина, но ги разбирам..и имам право само да мълча.
Аз пътувам, защото това е свързано с работата ми, работя година-две-три навън и се връщам в БГ, после пак.
Всичко ще можеш да преодолееш и след години ще си спомняш с усмивка за тези си страхове.
Късмет !!!