Баба ми ме мъкнеше по гробища от много малък.

Искам-неискам, влачеше ме тя със себе си в прахоляка, по автобусите и сред бабите с пластмасови кофи, тесли, увити в хартия, и разни стъклени шишета в платнени чанти, наричани “пласи”.

Автобусната спирка бе току пред къщата ни.

Един от първите ми спомени е, как заедно с бабите обсъждаме разгорещено – ще има ли автобусът ремарке или няма да има. Много по-късно научих, какво е това “ремарке” – тогава вече автобусите бяха разтегателни и ремаркета не им прикачаха, но тогава това не ми пречеше да се вживявам изцяло в проблема с ремаркето.

В общи линии на спирката и в автобуса (с или без ремарке) беше отвратително. Въздухът беше изпълнен с прах, седалките с баби, а аз все ожаднявах.

Когато кракът ми стъпваше в гробищния парк, ми просветваше.

Тук беше свежо, дишаше се леко, имаше много растителност, знаех къде са чешмите с вода.

Гробовете бяха интересни, можех да се катеря тайно по тях и главното – имаше доста зеленина.

Първо – баба ми категорично ми бе забранила да се катеря по гробовете, защото на вуйчо ми липсваха три пръста на лявата ръка от едно такова катерене – паднал му беше паметник на пръстите. Второ – ние нямахме село и в двора на къщата ни имаше само една проскубана смокиня, като представител на зеления свят. Всичко останало беше плочки и цимент. А мен не ме пускаха да излизам да играя извън двора. Играех си там само със съседчето Нуржан и то когато Нуржан беше на кеф и стоеше в двора. Той не беше закотвен там като мен.

А иначе зеленина имаше и на терасата – на покрива на къщата – във вид на безброй мушкати, насадени в пробити тенджери и цукали, но тая зеленина за мен нямаше никаква стойност, защото бях й свикнал от малък, и не я забелязвах – не ставаше за ядене, нито за скубане, миришеше отвратително. Само ако докопах някоя вейка от дивите орехи, които бяха оградили къщата и окъсах листата и с едно движение на ръката – това ми беше досега със зеленината.

Та... Имаше интересни паметници по гробовете, край които минавахме, защото тези гробища бяха стари, още отпреди девети. Имаше орли, имаше сложни барелефи, оградки от ковано желязо - въобще – аристокрация. За моят артистичен дух това беше интересно.

Имаше освен това и много баби (тях май вече ги споменах, но...), които раздаваха за “Бог да прости!” и тъй като аз не бях придирчив, освен към житото, което мразех, наяждах се с доста допълнителни бисквити, лимонови резенки и шоколадови бонбони, с отдавна минал срок на годност.

Това, че от време на време се чуваше плач отнякъде, на мен не ми правеше впечатление и дори веднъж за малко да видя истински кости, но баба ми ме усети навреме, и ме дръпна от гроба, който разравяха гробарите.



Това помирение със смъртта, което се беше установило у мен в ранните ми детски години, ми помогна да преживея без никакви затруднения смъртта на дядо ми, когато бях на седем години.

Само вечерта малко се поуплаших, и то без да разбера защо, когато останах сам с него в хола – нещо нередовно ми се видя в него – легнал така с костюма в ковчега... – та побързах да се махна.

Погребението оцених като весело събитие. Имаше много хора, имаше много ядене. Нуржан ми разправяше, че ако сега черна котка прескочела дядо ми, и той щял да оживее. Ама откъде черна котка в ОФ клуба, където се бяха събрали всички?

Имаше и една какичка, която постоянно се стараеше да ме развесели. На гробищата валя дъжд и ние бягахме към автобуса, покрили главите си с някакви големи листа, които бяхме нарекли “слонски уши”... След няколко години ходихме на сватбата на същата какичка, и там падна голямо ядене и пиене - на лимонада – аз тогава не пиех алкохол, нали...

Спомням си, че майка ми плачеше на прогребението на дядо ми. Аз я разбирах, но не обичах да я гледам как плаче. Този спомен съм се постарал да го изтрия. Дали ми беше мъчно за дядо ми? По-късно – да. А тогава възприех смъртта му за нещо нормално. Всички, освен него, знаеха, че е болен от рак.



Когато пораснах с още няколко години, баба ми престана да ме влачи по гробищата.

Там се върнах много по-късно. Може би след десетина години. Тогава бях в период, когато ходех сам с часове. Обикалях улиците и това ме разтоварваше.

Та, веднъж, реших да се разходя и до гробищата – маршрутът беше достатъчно дълъг за моите нужди. С учудване видях, колко наблизо се намираха гробищата. Всички места, покрай които бях минавал десетки пъти с автобуса в детството си ми бяха познати, но разстоянията някак си бяха се скъсили. Това вече не беше краят на града, а просто още един квартал. Отвсякъде бяха заобиколени с панелни блокове. Гробищата се бяха превърнали в квартална градинка.

Намерих гроба на дядо си. Застанах пред него, облегнах се на съседния паметник и малко си поговорихме. Не знам дали дядо ми ме е чул, но за мен нищо не се промени. Нито ми олекна, нито почувствах нещо различно. Чувал бях, че хората така говорят на мъртъвците, когато ги посещават, дори така трябвало, но... при мен не се получи. Тръгнах си обратно, прекрачих оградата на гробищата, натам, накъдето преди имаше само голо поле, а сега – мръсно шосе, между мръсни панелни блокове. Върнах се по друг маршрут, който, между другото, пак ми се видя къс.

Като се сетя за това посещение, все се чудя, дали дядо ми се е разсърдил тогава? Не ми се вярва. Виж това го чувствам!

Той беше добър с мен.