Вечният конфликт: между свободата и любовта
Или по-ясно казано: конфликът, който възниква между желанието ни да обичаме и да бъдем обичани, и най-ценната жертва – личната свобода. Става въпрос за често срещан проблем, който се поражда в отношенията между влюбените.
Любовта, за съжаление, не избира хората според сходството им в характерите, а пламва внезапно, по необясним начин. Малко по-късно, след като влюбените здраво са хлътнали, идва моментът на опознаването. Нерядко той се изразява в посланието към другия: „аз съм влюбен/а в теб, но не харесвам (да речем)... :
... как се отнасяш към другите хора;
... как общуваш с тях;
... начина, по който се изразяваш;
... музиката, която слушаш;
... твоите предпочитания по отношение на... (тук примерите могат да бъдат много);
... как се обличаш;
... как си прекарваш свободното време;
... и т. н, и т. н., няма смисъл да изброявам, нещата са ясни.
Следващата фаза във взаимоотношенията е свързана с намиране на изход от положението. Един решава, че ще се променя до безкрайност, пък дано някой ден да заприлича на онзи образ, който неговият любим си представя. Друг си казва, че свободата е по-ценна от всичко друго в неговия живот и избира раздялата, която му носи много болка.
Много бих искала да споделите вие как бихте постъпили в такава
ситуация. Какъв би бил вашият избор и защо? Бихте ли се отказали от любовта в
името на личната свобода?
Много труден избор...Ако обичаш някого, си уязвим точно към неговото мнение. Значи-често си склонен да постъпиш както на него ще му е приятно (въпреки себе си). Ако такива случаи зачестят, неминуемо усещаш, че почваш да избледняваш, да губиш част от себе си. В такъв случай ти вече не си човекът, в който той се е влюбил...
Ако аз трябва да избирам, бих избрала свободата. Вярно, че боли повече, но е за по-кратко времe...
Но и тя е нещо много относително, нали?
Тогава наистина става много трудно...
Може би трябваше да задам въпроса по друг начин: дали бихме жертвали любовта в името на личната свобода, ако това е онази любов, за която сме си мечтали? Силната, вдъхновяваща, наелектризираща, жадувана любов.
Когато се запознах с приятеля ми той беше супер ревнив. Вбесяваше ме, защото аз съм си свободолюбива. Но когато веднъж се опитах да му покажа врата и просто не можах. Щеше да ми се скъса сърцето. Дори не бях осъзнала до тогава, че го обичам. Е, тогава го разбрах :) Но веднъж след един много сериозен скандал бях готова да скъсам с него и то съвсем наистина. И тогава мисля, че той разбра че така няма да стане и че трябва да се опита да си промени точно тази черта. И успя в много голяма степен. Никога не бих поискала от него да стане друг човек. Не ме интересува любимия му цвят. Но има неща, които не мога да търпя и които той не може да търпи и просто тези неща отпаднаха. Но това си зависи от хората.
Днес ми пратиха линк от НЙ Таимс, как много хора се разделяли заради книгите, които другият харесва или не харесва. Което за мен е абсурдно. Че това ли е целта на една връзка-да си споделяте книги? За мен любовта е нещо много повече от някакви глупави интереси. Той слуша метъл, аз мразя метъл и обичам чалга и поп. И какво от това. Любовта е връзка между душите, която никой човек на земята не може да раздели. Че какво е една книга или една песен или един отбор пред това? В миналото, хората са се женели веднъж и завинаги. И когато другия е харесвал друг футболен отбор, просто са се научавали да обичат другия въпреки това. Та това мисля-ако вкусът на някой за музиката /или нещо подобно/ е по-важен за теб от него самия, значи нещо не е наред с теб. Без никаква обида. Но така мисля.
Много са интересни коментарите ви! :)
И все пак доколко можем да отстъпваме? Дали не бихме се отказали да обичаме, за да не се обезличим напълно? Коя е критичната точка, която не можем да преминем? А достойнството? Собственото АЗ, което ни определя като личности? Всяко нещо си има граници. Или?...
Чувал Чувал - Де е любовта?
Слънце грее, няма я луната,
пуша си самотен под дъжда.
Режа си ноктИте на краката
и се питам, де е любовта.
Кокали от снощната вечеря
се търкалят, правейки петна.
Бавно аз се галя по корема
и се питам, де е любовта
Припев:
Ще взема да се гръмна
Веднъж, преди доста време, The_Maker ми беше пратил въпросната песен, на която много се зарадвах и си мисля, че е точно по темата :)със патрони за глиган.
Твърде съм красив,
за да живея сам. (2)
А що се отнася до мен, аз си обичам свободата... И в нейно име бих жертвал доста неща, ако се налага. :)
Веско, твърде си красив, за да живееш сам. Така си е :)
Идва ми на ума, че свободата започва там, където свършва любовта, и обратното, но изводът не е обнадеждаващ. Щеше ми се да дадем конкретни примери. Да речем, ако на мен ми поставят условие да не общувам с другите хора така, както бих искала, да бъда по-въздържана и лаконична, смятам, че това би било свръх усилие, което няма да мога да издържа.
Единственото неприкосновено нещо в човек е неговата душа-тя е щастлива когато получава това което и е присъщо. А ако една любов не и е присъща, тя изобщо не е любов и няма смисъл да се коментира. Например, ако някой ти забранява да излизаш от вкъщи сама, или да говориш с хората, които обичаш-това със сигурност нарушава егото ти, но всъщност това което трябва да се вземе предвид е колко щастлива те правят въпросното излизане или хора. Ако те карат да се чустваш специална и радостна и доволна, че си жива, значи никой няма право да ти ги отнема.
От там нататък всеки си решава за себе си.
Куини, ако знаеш, колко мисля върху сходен въпрос напоследък ... И просто не се стърпях да се включа, защото темата ме интересува живо.
Според мен взаимоотношенията по принцип са уязвими от гледна точка на потенциални конфликти. Защо ? Защото няма статични позиции. Има двама индивиди, два свята, но също така и две души с идентична потребност, една от най-дълбинните, а именно споделена Любов. Щастлива е двойката, която е успяла да съхрани любовната си истина във вид, който позволява всичко у тях и около тях да еволюира в положителна посока. По принцип всеки трябва да е наясно, че ако желае да съхрани връзката трябва да се е научил да дава. Да даваш означава, че ти си в позицията на благоденстващия. Защото и любовта струва нещо, дори когато даването е чиста радост. Готов си да споделиш всичко с любимия! Искаш да създадеш радост! Щастлив си, когато успяваш да накараш другия да се чувства добре с теб. Това е дар, но също така и много зависи от личната увереност на самия човек, какво е самочувствието му. Колкото по-висока е самооценката, (за предпочитане е да е реална), толкова повече любовта на единия не зависи от другия. Отделен е въпросът, че с времето всеки един от двамата се променя. И така трябва да бъде (според мен). Проблем е, когато се получи зависимост. Когато единият се превръща в зависимият човек, който с отказа си (дали под натиска на другия или сам избира) да бъде свободен загубва своето Аз. Отговорността за своя живот, отчуждението от своята най-дълбока същност е в резултат на създалите се симбиотични отношения. Това е границата, която аз не бих си позволила да премина за нито един мъж на света, колкото и да се обичаме. Обаче, досега не съм изпадала в такава ситуация, затова не искам да твърдя 100 %, че така бих постъпила.
Ако ви се чете повече, ето една история, разказана от Роло Мей:
„ Веднъж царят решил да постави един от своите поданици в клетка. Това не била обичайната жестокост, защото царят се грижел за човека в клетката. Той имал всичко, от което се нуждаел. В началото човекът в клетката бил разгневен. Той повтарял на всеослушание: „Как може царят да направи това с мен! Това е несправедливо!” Но царят му отговарял: „Погледни! Ти имаш всичко и не трябва да се грижиш за нищо. Не правя ли всичко за теб? Какво искаш още? „ След време човекът в клетката престанал да протестира. Той бил потънал в мълчанието на своята клетка, но в очите му все още проблясвал огън. След време, виждайки как царят се грижи за него, той започнал да се пита: „Наистина царят не прави ли всичко за мен?” Човекът в клетката обяснявал на другите колко хубаво е някой друг да се грижи за теб вместо ти и все по-убедително разказвал колко добър е царят и колко хубав е този живот. Протестите си отишли и той започнал да благодари на царя за храната и леглото. Животът продължавал да си тече все така, но един ден царят заминал и заповядал на своите придворни да продължават да се грижат за човека в клетката. Сега обаче те не се отнасяли както преди, храната идвала през преградата на клетката и никой повече не му обръщал внимание. Това го измъчвало и той започнал да чупи съдовете, започнал да става мрачен и намусен, да се чувства глупаво и неудобно. Предишните размишления за живота и щастието се заменили с извода: „Това е съдбата”. И той го повтарял отново и отново, мърморейки. Неговата усмивка изразявала само празнота и безсмисленост. Вече никога не употребил „АЗ”. Той бил приет от клетката. Вече не изпитвал гняв или омраза, бил станал дълбоко безразличен към своята съдба. Човекът от клетката повече нямал сила да се върне навън и да се погрижи за себе си. „
една любима песен на дядо Мик Джагър:
Don't tell me when
Something is beautiful
And don't tell me how to
Talk to my friends
Just tell me the names of
The stars in the sky
What's your favourite song
Tell me the names of the
Lovers you had...
Нататък и вие я знаете :)
Ако не - чуйте я, струва си.
По отношение на екзистенциалния въпрос "да съм влюбен" vs. "да съм свободен"-ама защо изобщо се намесват такива твърдения? Кой може да ограничи един окрилен влюбен дух и защо любовта да слага окови??? Напротив аз лично съм най-стимулирана и амбицирана именно, когато обичам. Не се променям насилствено и не искам да променям по такъв начин-вече не...все пак помъдрях след пубертета :) Просто двама узрели за чувствата си индивида могат сами да открият своята "златна среда" на взаимен компромис и разбирателство!
И така...:)
След като аз си прощавам, ще може да го направи и любимият, ако му бъдат обяснени моите мотиви... предисторията... целите и страховете ми.
е*ати трагедията :)
Дениджейн, любовта ни кара да се чувстваме специални и живи, да летим от щастие, но идеята ми беше, че тя често пъти ни ограничава и подтиска, защото в името на това да се харесаме, ние всъщност се преструваме. Не сме естествени и свободни и в известен смисъл лицемерничим. Предполагам, че повечето хора са правили подобни жертви в някаква степен, за да запазят любовта си.
Познавам една двойка, които се обичат от близо двайсет години – още като ученици в основното училище. Мъжът е с много тежък характер, но за сметка на това има редица други достойнства. Когато съм у тях на гости, имам чувството, че всички ходят на пръсти като балерини, за да не ядосат с нещо главата на семейството, който лесно сменя настроенията си. Но съпругата му търпи стоически всичките му прищевки и знам, убедена съм, че го обича, даже бих казала – обожава. Аз обаче не се виждам на нейно място, колкото и силно да обичам някого, сигурно защото не мога да се пречупя до такава степен. Не казвам, че не правя компромиси и не се старая да бъда толерантна, но не мога да се разделя напълно със свободата си.
Дарличка, страшен коментар! Явно доста си мислила по въпроса. Ето това изречение ми направи силно впечатление:
Щастлива е двойката, която е успяла да съхрани любовната си истина във вид, който позволява всичко у тях и около тях да еволюира в положителна посока.
Също идеята ти, че трябва да се научим да даваме, е много истинска. Но дали сме в състояние понякога да дадем всичко, което иска да получи другия, за да сме в хармония?
Чудовище, в началото обикновено „лирическият герой” усеща част от същността на другия, но не всичко. Опознаването е продължителен процес, докато любовта има особеността да се появява неочаквано и да те захлупи. Освен че тя може да лумне между непознати, очите на любовта са слепи за много неща. През тях любимия човек изглежда идеализиран, като с ореол на главата.
Нелка, на теория е така, мила приятелко, но на практика не всеки лесно приема обясненията за мотивите, предисторията, целите и страховете. Особено да речем, когато съществува ревност, пораждаща недоверие.
Любовта не те захлупва, тя е много спокойно и сравнително кротко преживяване на хармония с другия и със себе си. Влюбването може и да е ескплозивно и да те кара да правиш разни щуротии, но то не е любов, а доста приятна химия. А пък успешната двойка всъщност не зависи от влюбването, а често дори и от любовта. Така де, една двойка може много да се обича, но от едната простотия да се разделят, просто от инат. Двойката си е едва ли не административна единица, която зависи най-вече от зрелостта на участниците в нея.
Ммм, значи, за тази жена, с която даде пример, аз разглеждам нещата така-всеки си има някакви приоритети за търпимост и нетърпимост. И когато си наясно с тях, можеш да приемеш много неща, които друг не би приел. Просто защото за теб те не са основните. Сега, аз лично смятам, че ако тези неща не нараняват психически и физически никой, са просто в рамките на личния вкус.
И честно, не мисля че има връзка, в която да не трябва да се правят компромиси, и то по-големи от това което сме си мислели, че можем да понесем. Може би това е част от идеята-толкова да обичаш някой, че заради него да се промениш за по-добро. А добро аз дефинирам като всяко нещо, което те прави по-щастлив от преди.
И все пак, за мен равносметката е най-важна- получаваме ли с този човек повече, от колкото без него, и това което получаваме наистина ли ни е нужно.
Колкото до ревността, ми не знам защо изобщо я обсъждаме. Цялото общество окуражава ревността, с какви очи тогава се оплакваме от нея? И точно за това не ми се обяснявайте, защото не мисля че има и една жена (или мъж, разбира се) , които да кажат с чисто сърце ревността е лоша, защото човек не е ничия собственост. Да, звучи добре, ама на практика, никой няма право да гледа мъжа ви/жена ви. И после дружно мрънкаме колко не обичаме да ни ревнуват и ограничават. Ми аз пък искам да изкореня ревността. Ама цялата! Не просто прекалената. Цялата.Защото никой не е ничия собственост и това е една абсолютна глупост да ревнуваш някой-в крайна сметка ти можеш да получиш от него/нея, само каквото той/тя реши да ти даде. И ако не иска да ти го даде, какво значение има дали ревнуваш? На сила ли ще го/я накараш да ти го даде?! Ма, то така не става. И като не става, за какво изобщо да го правим? Щото някой ни казал, че малко ревност кара другия да се чуства по-желан. Че това ли е единственият начин да покажеш на някого, че го желаеш??? А не е ли по-добре, всеки път като започнеш да ревнуваш да правиш един як и страстен секс с въпросния човек. Хем е ясно, че е желан, хем никой не се чуства зле. Хем като е задоволен/а, няма да гони чуждото :)
Двойка се получава по много начини. И при всички (успешни) случаи съвместния живот ще породи обич и уважение, но не задължително любов в по-романтичния и вариант. Изобщо-има много причини за сдвояване, но за да устои то, трябва емоционална зрелост. И отново, смисълът на твърдението ми беше по-скоро, че любовта не е нито необходимо нито достатъчно условие, за успехът на една двойка.
И в противовес на разпространената представа за влюбването като особено интензивно усещане и любовта като бледа сянка на тази интензивност ще кажа само, че не знам вие как, но аз мисля, че нормалните хора непрестанно се променят. Т.е. тази история с повяхването на емоциите и усещанията заради дългото и дълбоко познаване на двата елемента на двойката помежду им си е една илюзия. Аз се влюбвам поне веднъж годишно. И от бая години вече в човек с едно и също ЕГН. Не мога да кажа един и същи. Наистина нито аз съм същата, нито той е същият, като в момента когато ни прималя и ни омекнаха коленете за първи път. И изобщо не знам в следващата му метаморфоза дали ще е моята половина. Предполагам и той няма идея дали ще обича следващото ми аз. Не го обсъждаме. Макар да не спираме да обсъждаме много други весели, тъжни, важни и незначителни неща, които прави всеки от нас поотделно или задно с другия. Много сме добри и двамата в аргуменатцията. Ако не го обсъждаме то е защото някак ни е ясно, че не е рационална операция основата на двойката. Много неща от лекотата или радостта на ежедневието на двойката може да се направят чудесни с рационални операции (предвиждане, планиране, синхроинзиране, напасване и пр.). Самата двойка обаче не може да се направи така. Така де - двойката както аз я разбирам. ;-)))
Изпращали студентите своя професор към дома му късно през нощта.Малко преди това валяло дъжд .Спрял се старият професор пред една локва с вода и попитал.
-Колеги студенти ,какво виждате?
Те погледнали локвата и какво
-Професоре, виждаме кал и вода.
-А звездите, които се отразяват във водата не видях те ли?-казал той.
Много е важно ,Поли, кой с какви очи гледа.
Не ми харесва идеята да се махат постове. Веднъж като са пуснати, така или иначе хората са ги прочели, премахването им е безмислено./искам да отбележа, че не знам за кой пост става въпрос/. И за мен е по-скоро някакъв опит за власт над другия от колкото нещо друго. И особено ако в този пост не е казала изрично Х е тъпак, щото не се къпе с векове и има трипер, не виждам защо да трябва да се отказва от думите си. Защото един пост е точно това-мнение. Да накараш някого да си махне поста, значи все едно публично да се отрече от мнението си. А това е унизително. И дори да не е за сами човек поради някакви причини, със сигурност остава много гаден привкус в такива като мен. Не знам какви са ви отношенията или какви сте, или каквото и да е. Просто не ми харесва този начин. Защото едно е примерно да промениш нещо в поста си, да кажеш че с нещо си си променил мнението, нещо такова. Но да го махнеш е някакво твърде брутално, твърде безлично. Не просто грешиш в изявлението си, ти нямаш право на него. Затова и реших да го напиша това, защото съм водела подобни спорове и много силно се впечатлявам. Съжалявам за вмешателството, знам че това не е добра идея в повечето случаи, но аз си казвам мнението принципно, защото не познавам нито един от двамата и не можете да ме обвините в пристрастност.
А за двойките-ми за мен двойка са всеки двама души, които са решили да живеят заедно поради някакви причини.
И не съм казалам, че любовта е сянка на влюбването, а че двете са различни. Любовта за мен възниква, когато две сродни души се намерят, тя е като знак за сродство, като маркер на съдбата. Не е слабо чувство, напротив силно е и много важно, но не е шизофренично. Докато влюбването си е химия и фойерверки. Не омаловажавам нито едно от двете, просто казвам че са различни. Аз също се влюбвам доста често и в един човек и в разни други по-мимолетно. Но за мен влюбването е просто знак, че си се запознал с някой, който ти е близък по някакъв начин. Някой, с който имате нещо сходно. Поне в последните ми влюбвания, беше така-бяха все хора, които имат черти, от които имам нужда.
И е много забавно как никой не се обажда по въпроса за ревността. Е, поне сте честни :)
Не съм съгласна въобще, че единият трябва напълно да се пречупи. То е както една много стара поговорка за воденичните камъни - с времето се заоблят и напасват.
Също така си мисля, че горе-долу до една година си проличава дали има смисъл да се "напасваш", и дали няма накрая да се окаже, че единият камък е вдлъбнат, а другият с остър ръб.
И най-вече - търпение и толерантност. Ако човекът до мен може да ме изтърпи, значи си заслужава и аз да го изтърпя :D
:)
Значи, мисля си следното... спомням си един приятел ми разправя неотдавна, така леко в кръга на шегата:
"Ето, мъжете и жените, те просто не пасват заедно, това е очевидно! Що за безумна идея е да се съберат, че и да решат семейства да правят?!?"
Това, което му казах - и мисля, че той се съгласи с мен - беше, че въпреки всичките тези несъвместимости все пак има едно нещо ... едно такова нещо, което го усещаме, че е хубаво, че ще стане хубаво и което ни кара да си мислим, че всичко това си заслужава. И това е така. Може би просто ние го правим, защото иначе няма да ни е интересно. Защото любопитството ни гъделичка и ни гризе като мишка - сирене...
Но всъщност аз друго исках да кажа, де. Окей, различни са. Толкова различни, че той (моя приятел) е прав. :) А не е ли точно това смисълът? В смисъл, сега чисто логически погледнато, един съюз е много по-силен, когато си взаимодействат два различни елемента, отколкото два идентични. Пример: нежната и чувствителна мама и разумния и стабилен татко. Нищо лошо в това....
Нещо подобно май важи и за т.нар. конфликт между любовта и автономията. На пръв поглед едното може би изключва другото, но всъщност най-добрите решения са тези, които съдържат и двете. И тръпката идва именно там, че тези двете не си пасват точно както гърне и похлупак. Обратното, те са по-скоро като двата полюса на батерийката.... какво да се прави, иначе няма да е интересно :)
А, и още нещо. Абе според мен няма смисъл чак пък човек да се прави на нещо, което не е. Защо - ами има два варианта. Или другия се е влюбил, защото се е заблудил (мислил си е, че харесвам чалга - и аз сега какво - трябва цял живот гьобеци да въртя.... ех, съдба, съдба...), или другия вариант е като онази, дето отучила мъжа си от стеснителността и мързела и сега той е работохолик и ходи по жени. :) В смисъл, оф, това не е най-точния пример май :) искам да кажа, ами какво ако той всъщност харесва тебе, ама наистина тебе-тебе, и ти се опитваш да се направиш на нещо, което той не би харесал толкова (да не говорим, че и ти не би се харесала толкова).
Ами ако е първия вариант, то явно просто това не е човекът. А може и да е втория, нищо чудно даже. Но и в двата случая не си заслужава да се опитва да се преиначава човек, поне на мен така ми се струва.
Такива ми ти разни разсъждения, не знам дали успях да ти помогна.
Аз мисля, че ако е любов, то това означава да се приеме различността и да се превъзмогне желанието да бъде изкормен любимият човек, за да му бъде извадена душата и прекроена отново.
Истинските хора около мен са само онези, които ме приемат най-вече с тъмните ми черти.
Е, моето мнение не е важно, защото мен не ме притеснява факта, че трябва да си лягам сама.
Но за мен е важно да съм в мир с моето АЗ и не ми е важно да поправям грешките на нечия майчица, просто светът е пълен с интересни хора, важно е да откриеш прекрасното в техните души и да не създаваш комплекси на човека до себе си, защото само, ако видиш собственото си несъвършенство, може да оцениш качествата на човека, който обичаш.
Любовта си е любов и толкова. Ей ме мен. Обичам го и сигурно цял живот ще го обичам. Това не ми нарушава свободата. Този въпрос никога не е стоял пред мен. Аз съм достатъчно в час за да живея живота, който искам и както си искам и това по никакъв начин няма отношение към любовта ми.
Или съм тъпа или въобще не вдявам за какво става въпрос.
Да го обичам е мой избор и проява на свободата ми... Любовта не ме ограничава.
Мисля, че когато човек започне чак толкова да разсъждава над една връзка, тогава тя пропада. А защо да не е по-просто? Харесва ти някой-ми бъди с него. Опитай се да направиш компромис, ако обаче ти е твърде тегаво му кажи, че си опитала искрено и не е станало. И сега е негов ред да направи компромис. И ако и той не успее, ми значи няма да стане работата.
Няма такова нещо като връзка, в която няма нито един компромис, както и няма смислена връзка, в която постоянно си мислиш дали компромисите, които правиш не са твърде много и твърде невзаимни.
Така де, мисля че основният проблем, за който всъщност говорим без да го споменаваме е не в другия, а в теб самия/самата. Ти не знаеш какво искаш и как го искаш и искаш другия да ти каже и той като ти каже, ти решаваш/разбираш, че не ти харесва, щото може и да не знаеш каква си, но знаеш че и това не си.
Ми ако човек почне от себе си и разбере със сигурност какво иска и какво не иска, целият разговор става безмислен. Щото ще знаеш до къде си склонна да стигнеш, за да задържиш един човек и кога трябва да се спреш.
И изобщо, мисля че на такива въпроси човек трябва да търси отговора само в себе си. Аз го потърсих в другите, когато ми трябваше и това ми донесе месеци мизерия. И защо? Защото някой казал нещо и звучало смислено. Няма такива филми. Човек трябва да прави това, в което вярва и това което чувства и да приеме последствията. Не можеш да бъдеш нещо, което не си. Но за съжаление можеш доста продължително да се самозаблуждаваш, че си точно това. И когато го разбереш вече да е късно. То никога не е късно да намериш себе си, но пък в един момент става късно да се размотаваш с къси поли, голи рамене, да прекарваш приятни вечери с мъже и жени, да танцуваш, и знам ли. Да правиш щуротии.
Преди всичко човек не трябва да изневерява на себе си. Докато някой за теб е по-приятен от това, което той не иска да правиш, стой с него, когато спре да задоволява тази ти потребност, ти си длъжен да си я набавиш от другаде. Пък той може или да измисли как да те накара да не чувстваш тази липса или да приеме нещата такива каквито са.
И в случая не говоря само за очевидното, а за всичко-семейство, приятели, хобита, дрехи, каквото и да е.
Арлинка, а пък на мен твоят отговор ми звучи йезуитски: „ако любовта е целта и оправдава средствата, т.е. личната свобода, отказът от нея е напълно обясним и очакван”. А ти представяш ли си как изглежда отказът от личната свобода? Нито е просто, нито е лесно. Понеже знам музикалните ти предпочитания, искам да те запитам как би се чувствала с някой, който не понася да слуша твоя любим стил музика и си налага своя собствен? А да ти се намесва в избора на приятели? А ако се дразни, когато общуваш с определени хора и ти го навира постоянно в очите? Или пък да ти организира твоето лично време по негово усмотрение, без да се съобразява с желанията ти?
Добре, ще си призная, че имах такава връзка. И по всичките точки, изброени в постинга, срещахме несъотвествие. Естествено, любовта умря, даже се замени с непоносимост накрая.
Ген, притчата е хубава. Дано влюбените продължат да се гледат със същите очи, с които са се видели в началото.
Лейди, наистина само онзи, който е минал през такъв проблем, сблъскал се е с подобен конфликт, може да разбере за какво иде реч.
alisbalis, от моите наблюдения стигам до извода, че при повечето хора, за разлика от воденичните камъни, които с времето се заоблят и напасват, при по-дълго съжителство се изострят недостатъците и това дава добра почва за дразги.
Гардженце, права си, че различията са точно онова, което още по-силно привлича мъжът и жената. То в това се състои всъщност тръпката. Конфликт не би имало, ако се харесваме именно такива, различни, а само любов - силна, изпепеляваща и прекрасна любов.
Диди, съгласна съм, че трябва да се научим да приемаме човека, когото обичаме, с неговите недостатъци. Даже да обикнем и тях.
Дениджейн, да, всеки за себе си решава докъде е границата, познавайки собственото си АЗ.
Аз съм влюбен, но не харесвам....Скоро говорих с един човек по тази тема,който каза горе долу следните неща:
-Любов ли ,то това животно умря след 1-вата година откакто се ожених.20 години ми пили на главата дъртата. Имало е моменти направо да и изкъртя зъбите.Сега и двамата се уморихме -тя да ми пили,аз да се ядосвам.
-Недостатъци ли ?Никой не е съвъшен ,на тия глупости с промяната в характера им минава времето човек се примирява.Сега деца ,скоро внуци,гледаме за младото поколение да оправим ,ний всичко сме изживяли вече."