Вдъхновението на momo, породено от текстовете на една бг група

Днес нарисувах и последната мечта. После просто я смачках. Многото разхвърляни листи останаха да се смеят край мен. Погледнах ги тъжно и си казах, че тази наистина ще е последната. Оплезих им се и се приготвих да изляза. Проследиха ме тъжно, но тихо. Не им обърнах внимание. Излязох навън. Хора нямаше...

"Рисувай ме!" - крещеше моята последна мечта. "Рисувай мен." - кротко ме мамеше тя, но няма. Тези лъжливи мечти ме разсмиват. :)

Вървях. Неистински хора се взираха безизразно в мен. Престорено щях да се смея с тях. Пак имах безброй въпроси. Имах и безброй преситени хора наоколо. Всъщност.. бих плакала с тях. И без друго го няма небето от маргаритки. Хм, небе от маргаритки...

Поисках си да завали дъжд от бели листенца. Нищо.. :( Няма път към моето слънце. Бях забравила това. Погледнах нагоре и видях единствено почернели и грозни слънца. Облаци от недоволни болни души. С тъжни очи, но не плачат.

Небето от маргаритки си беше бледа мечта. бялото с жълто в средата едва ли ще се яви някога. Карай... Аз опитомих в себе си болката. Тя се срасна с мен. Сега няма да я изгоня. Не искам, пък и не мога. Колко изгорели малки мечти зад мен! Колко бели петна! Колко присадени гладни сърца наоколо! Бавно изстина радостта. Лудостта пристига бързо. Изобщо не се забави. Туй не ти е 72. Умирам. Ще дойдеш ли с мен? Много тъжна заспивам. Тичам бавно. Изслушвам човека до мен. Ела с мен!

Мислите ми, малко мрачни, се губят. малко тъжна заспивам без тях. И рисувам, и рисувам моя ден...

С летни кънки ще ида на друга планета. Ще се пързалям по небето от маргаритки. И пак ще плача за нещо! Отново ще плача...

С болка мечтите заспиват. С болка пристига нощта. Бели слънца плачат неистово. Усмихвам се тихо на сън. С мъка успях да заспя. С мъка ще стана да изпратя съненото утро. Чувам стъпките му. Преструвам се, че съм малко щастлива. Измислям си смисъл. Бедните мисли още се лутат в болната ми душа. Лудостта ли откриват? Къде?

Къде ли отивам? Къде се намирам? В празнотата се губя и пак се откривам. Изгубена в небето летя. Случайно надолу. Нямаше защо да оставам в тишината. Като се отказах да рисувам мечти, разбрах, че живея в приказка. И дните ми са измислени, усмивките ми безцветни, а страховете черно-бели. Търся чудеса.

Горчиво поглеждам назад - няма нищо. Само болка сред нищото стърчи. Плаши гълъбите, които храня на терасата. Ето, че падам в блатото от глупави мисли. Недорисуваните криви мечти иронично предпочитат да не коментират ситуацията. Защо светът се скара с мен?...?!

Помня, че посадих една мъничка мила маргаритка, а едно огромно и безформено с неопределен цвят нищо, което определено беше нещо,но аз не знам какво точно... я стъпка безмилостно. И смачка мен. Но нека да спра до тук.

Летя. Падам. Крещя. Ставам. Боли. Пак падам. Боли.

Защо не спре да тупти?!